Еймъс изобщо не изглеждаше обезумял. Даже изглеждаше доста весел. Бък се питаше дали Хана можеше да види това.
— Не ставай смешен — отвърна му Хана. — Ти си твърде зает със собствената си персона, за да полудееш по някаква жена, още по-малко по мен.
Еймъс се разсмя. Този звук подразни Бък. Звучеше прекалено самоуверено, прекалено убедено, че животът никога не би отказал на Еймъс Мерик нещо, което той желаеше.
— Винаги си била с хаплив език — каза Еймъс. — Майка ми казва, че това е лоша черта, но аз я намирам забавна.
— Няма да ти бъде забавно за дълго време. Послушай майка си, Еймъс. Тя знае какъв тип жена е най-подходяща за теб.
Бък с облекчение разбра, че Хана не е запленена от най-перспективния ерген в Утопия.
— Аз знам коя е подходяща за мен — настоя Еймъс, — и това си ти. Винаги си била.
— На мен ми е напълно достатъчно да си живея в ранчото с моите пилета и градината си — отговори Хана.
— Можеш да имаш всичките пилета и градини, които поискаш. Прасета и крави, също.
— Искам да живея в ранчо, Еймъс, не тук в града.
Бък осъзна, че Хана щеше да му липсва, ако тя си тръгнеше. Независимо от това, дали го искаше или не, той я харесваше. Много! Не искаше тя да се омъжва. Поне не сега. И разбира се не за някой като Еймъс или Джилет. Какво го беше прихванало? Той не носеше никаква отговорност за Хана. Той наистина имаше желание да я защитава, но Еймъс не беше заплаха за нея, а и тя си имаше майка, която да й дава съвети. Вероятно объркваше интереса си към ранчото с привличането си към Хана. Това можеше да се окаже опасно.
— Ще ти купя ранчо — точно казваше Еймъс.
— Аз вече си имам.
— Това западнало място ще се разори след шест месеца.
— Не, няма. Бък ще се погрижи за това.
За първи път Еймъс осъзна, че Бък също беше там. От изражението му пролича, че не се впечатли от това, което видя.
— Познаваме ли се?
— Срещнахме се в кантората на баща ви — отговори Бък.
— Никога няма да успеете да спасите това ранчо. Там няма нищо, освен кедри и букови шубраци. Крадците на добитък са се погрижили за останалото.
— Мисля, че ще успея да го спася — настоя Бък.
— Ти не си нищо друго, освен един обикновен работник. Какво разбираш от поддръжката на едно ранчо?
— Достатъчно.
Бък не обичаше да се отнасят покровителствено с него, а очевидно Еймъс го смяташе за невежа, некадърник, а вероятно и измамник. Еймъс го стрелна със студен поглед, лишен от всякакви чувства. Бък отвърна на погледа му.
— Защо не отидеш да провериш коня си или нещо подобно — каза Еймъс. — Ние с госпожица Гросек имаме да обсъждаме някои неща.
— Нямаме да си казваме нищо, което вече не сме си казали — сряза го Хана. — Бързам. Трябва да продам маринованото говеждо.
— Защо?
— Защото ми трябват пари — обясни Хана.
— Знаех си! — възкликна Еймъс. — Гладувате, а ти си прекалено горда, за да ми кажеш.
Бък едва не се разсмя, когато Хана почервеня от негодувание.
— Ние не гладуваме и да не си посмял да кажеш на някого, че е така.
— Тогава защо…
— Имам повече говеждо, отколкото ми трябва и по-малко пари, отколкото се нуждая. Това удовлетворява ли те?
— Не! — той я хвана за ръката и я обърна по посока на банката на баща си. — Убеден съм, че криеш нещо и съм решен да го разбера какво е.
— Пусни ме, Еймъс.
Но той не я пусна. Очевидно беше, че щеше да я заведе до офиса на баща си, независимо дали тя желаеше това или не.
— Махни си ръцете от нея — изръмжа Бък.
Опита се да не изглежда заплашително, но не беше убеден, че е успял. Искаше да направи много повече, отколкото само да заплаши Еймъс Мерик.
— Това не е твоя работа — каза Еймъс, без да изпуска ръката на Хана.
— Би трябвало да бъде грижа на всеки, когато види, че принуждават една жена да направи нещо против волята си.
— Тя няма нищо против.
— Със сигурност имам — каза Хана, издърпвайки лакътя си от хватката на Еймъс. — Казах ти, че бързам.
— Но аз искам ти да се омъжиш за мен.
— Аз не желая да се омъжвам, Еймъс. Казвала съм ти го хиляди пъти.
— Трябва да се омъжиш за някого. Не можеш да продължаваш да живееш сама.
— Точно това е, което възнамерявам да направя. Довиждане, Еймъс. Предай на баща си, че ще му се издължа напълно в края на шестте месеца.
Хана тръгна по пътя.
— Никога няма да успееш — извика Еймъс след нея. — Аз мога да се погрижа за теб. Но този каубой никога няма да го направи.
— Винаги ли е такъв? — попита Бък, когато се бяха отдалечили достатъчно, за да не може да ги чуе.
— Еймъс не може да разбере защо една жена без никакви перспективи би отказала на един мъж с толкова много перспективи. Напълно му убягва факта, че и той е част от сделката.