— Няма кой да се грижи за ранчото, откакто баща й почина — каза Бък. — Майка й ме нае да се грижа вместо тях.
Беше му крайно неприятно да обяснява положението на този човек, но ако не го беше сторил, думите му можеха да наранят Хана.
— Аз пък съм решена да се науча да се грижа сама за собствеността си — каза Хана на Хансън. — Не бих могла да го сторя, без да имам кон.
Бък нямаше намерение да й помага да си избере кон, още повече, че не одобряваше решението й, но поведението на този човек го накара да настръхне. Той нямаше да позволи на когото и да било да се отнася с нея по начина, по който се бяха отнесли в Утопия. Тя щеше да получи най-добрия кон, който имаха тук.
— Какво ще кажете за онзи червеникавокафяв красавец ей там? — попита Хансън.
— Аз ще избера коня — отсече Бък.
— Какво ще правиш? — попита Хана, докато той се промушваше под оградата.
— Ще ги раздвижа. Искам да ги видя как тичат.
Няколко минути той ги гонеше в едната или другата посока в ограждението.
— Вземи този сиво-кафявия, с голямата глава — каза й той, когато се приближи до оградата.
— Това е най-грозният кон в стадото — каза Хансън.
— Възможно е, но има най-плавната походка. Има здрави крака и широк гръден кош. И не отмята глава всеки път, когато се приближа до него. Малко вероятно е да хвърли Хана от гърба си и да я остави да се прибира пеш до дома.
Хана изгледа Бък преценяващо, преди да разгледа коня по-обстойно.
— Ще го взема.
— Сигурна ли си, че не искаш червеникавокафявия? — попита я Хансън. — Той е истински красавец.
— А също така е плашлив и има слаби глезени — добави Бък.
— Ще взема сиво-кафявия — отсече Хана.
Недоволството на Хансън зарадва Бък. Беше още по-доволен, че Хана прие съвета му, въпреки че нищо не разбра от него.
— Искаш ли да го яздиш до вас? — попита Хансън.
— Не. Завържи го отзад за фургона.
— Той знаеше, че ще избереш най-добрия кон, нали? — попита го Хана, когато вече пътуваха към дома.
Бък кимна.
— Аз щях да купя червеникавокафявия.
— Знам.
— Защо не ми позволи? Ти не искаш да имам кон.
— Ако ще се учиш как да управляваш ранчото си, първото нещо, което трябва да научиш, е как да преценяваш един кон.
— Първото нещо, което трябва да науча, е как да преценявам мъжете — поправи го Хана. — Те са много по-опасни от конете.
Те седяха един до друг на седалката, Бък държеше юздите, конят вървеше след фургона, а телетата се държаха като малки ангелчета.
— Всички мъже използват жените — каза Хана. — Единственият въпрос е за какво. Джилет ме иска, защото мисли, че съм хубава. Еймъс иска някой, който да се грижи за нуждите му и да не му създава никакви проблеми.
— И ти си тази жена?
Хана го изгледа строго.
— Аз не съм ничия жена.
Няколко минути пътуваха в мълчание.
— Ти, от друга страна, искаш ранчото ми.
Бък рязко се обърна към нея.
— Ти самият имаш някакви съмнения. Не би го откраднал. Еймъс би го направил, ако го искаше, но ти искаш да го имаш въпреки всичко. Знаеш, че всичките пари, които изкарам, ще отидат за погасяването на дълговете. Правиш сметки да ловиш диви коне, може би дори да хващаш заблуден добитък. Аз ще изплатя дълговете, а ти ще имаш парите. Аз няма да имам никакъв друг избор, освен да ти го продам или да ти отстъпвам все повече и повече от моята част от ранчото. Мислиш, че ще се омъжа и ще се задомя, като ти оставя ранчото и чистата ти съвест.
Бък преглътна. Не би могла да опише по-ясно плана му, дори и да й го беше разказал.
— Но няма да стане така — продължи тя. — Аз ще откупя твоята част.
Бък не знаеше какво да отговори. Чувстваше се виновен, че планът му е разкрит. Поднесен по този начин от Хана, изглеждаше толкова непочтен.
Което беше още по-тревожно, не беше сигурен, че иска да я види омъжена и задомена. Безспорно, не искаше тя да се омъжва за Еймъс или Джилет, а всички останали бяха или прекалено стари, или прекалено млади.
— Може и да не се стигне до това — каза той. — Може да се споразумеем за истинско партньорство.
Погледът, който Хана му хвърли, беше изпълнен с недоверие.
— Защо да го правим?
— Искаме едно и също нещо.
— Какво се опитваш да кажеш?
Той нямаше представа. Не знаеше защо дори казва изобщо нещо, със сигурност не биха могли да делят ранчото за дълго време. Това би означавало… е, това би значело толкова много неща, за които той не искаше и да мисли.
Но продължаваше да мисли за тях отново и отново.
— Нещо, за което можем да помислим — добави той.
Те влязоха в двора на ранчото и на Бък не му се наложи да обяснява. Зийк и младият Том Гладис излязоха от къщата. Гладис чистеше зъбите си с клечка, а Зийк изобщо не изглеждаше щастлив.