— Казвам се Зийк.
— Разбира се. Зийк галено от Езекил ли е?
Зийк се пресегна през масата и сграбчи Том за ризата. Почти повдигна момчето от стола му.
— Галено от Зийк е!
— Ще ударим ранчото на Джилет в по-отдалечения край — Гладис продължи, без да обръща никакво внимание на гневното избухване на Зийк. — Може да си помисли, че го е направил някой от съседите му от западната страна.
— Струва ми се каза, че действаш толкова умело, че той никога не би могъл да разбере какво се е случило — липсата на пълно доверие към самохвалството на Том пролича по тона, с който беше казано.
— Той ще разбере, че му липсват крави — съгласи се Гладис, — но няма да разбере кой ги е отвел.
— Бих предпочела да не ходите — настоя Хана.
— Идва с мен! — отсече Зийк. — Искам да разбера дали всичко това, което изговори до сега не са само празни приказки.
Бък успя да остане насаме с Хана едва малко преди лягане. Щеше да е по-добре, ако си беше отишъл в стаята, беше затворил врата след себе си и се беше опитал да забрави, че стаята й е само на няколко метра от неговата. Би могъл да вземе ранчото на някого, когото не познаваше и още по-малко харесваше. Не мислеше, че би могъл да вземе нещо от приятел, дори и ако всичко, което направеше, за да го получи, да е законно.
Бък си напомни, че единственият начин да заличи жестокостта от миналото си, е да притежава земята на човека, който го беше тормозил. Но сега това не му се струваше чак толкова важно. Опита се да намери в спомените си нещо, което би могло да се окаже по-важно, но не успя.
— Бих искал да поговорим, преди да си легнеш.
Той излезе в коридора, докато Хана отиваше към стаята си. Не можеше да види нищо друго, освен лицето й, осветено от газената лампа, която носеше.
— За какво?
Изглеждаше притеснена. Вероятно дори не желаеше да е близо до него, освен ако не беше абсолютно наложително. Не му вярваше, даже му се стори, че се страхува от него. Чудеше се дали това не е последица от годините, преживени в страх, докато баща й беше жив. Той много добре знаеше какво можеше да причини страхът на хората.
— Исках да те предупредя да не казваш на никого, че днес регистрирах това клеймо със звездата. Дори и на майка си.
— Защо?
Недоверието в очите й го безпокоеше. Бе изпитал същото, когато си тръгна от дома на Джейк и Изабел. Сега съвестта му казваше, че щеше да използва Хана и щеше да обърне гръб и на нея.
Продължаваше да си повтаря, че не прави нищо незаконно, че в действителност щеше да остави Хана и майка й в по-добро финансово положение, отколкото бяха сега, но тези доводи вече не му помагаха. Съмненията, въпросите, чувството за вина ставаха все по-силни и по-силни.
— Ако Джилет заподозре нещо, ще отведе добитъка извън щата и никога не бихме успели да си го върнем.
— Мама няма да каже на никого.
— Не е заради това. Дори не съм казал на Зийк, а бих му поверил живота си. Ако никой не знае, не биха могли дори и случайно да кажат нещо, което да направи другите подозрителни.
— Това ли е всичко, което ще можеш да направиш? Да предявиш претенции за кравите при преброяването?
— Вероятно ще има сблъсък, когато Джилет разбере, че съм регистрирал клеймото му. Съмнявам се, че ще остави всичко да се размине просто така.
— Какво ще направиш?
— Нямам представа. Зависи от това как ще реагира той.
— Не мога да разбера как можеш да говориш така, като че ли става въпрос за танцова забава? — тя изглеждаше разтревожена. — Не мисля, че всички онези крави си заслужават да бъдеш застрелян.
— Не си заслужават.
— Тогава защо правиш всичко това?
— Това е въпрос на принципи. И на оцеляване. Ако позволя на Джилет да вземе кравите ми, той и хора като него ще ми вземат всичко, което имам. Някой дори може да реши да вземе дори и теб. Или майка ти — бързо добави той, когато осъзна какво е казал.
— Не биха го сторили!
— Баща ти ме държеше тук като истински затворник. Няма причина, поради която някой не би постъпил по същия начин и с вас.
Нямаше намерение да намесва баща й. Не беше честно да я кара да се чувства виновна за нещо, за което нямаше вина. Но му беше трудно да забрави. Тук всичко му напомняше за месеците, през които беше останал жив само защото се беше заклел да си отмъсти.
— Плашиш ме.
Взе ръката й и леко я стисна, като искаше по този начин да й вдъхне някакво успокоение. Изведнъж коридорът, тялото му, дори въздухът, се заредиха със силно напрежение. Едва не издърпа ръката си обратно. Никога преди това не беше докосвал жена по този начин, но определено му хареса. И това го изплаши. Изглежда, че Хана беше по-изплашена и от него. Очите й се разшириха от изненада — тялото й се скова.