Рамото на Бък все още не беше заздравяло добре, за това Том му помогна да си оседлае коня. Зийк се разхождаше нагоре-надолу из ранчото, като мърмореше, че е пълна глупост да се язди на дамско седло. Нощният им набег с Том в земите на Джилет се беше увенчал с връщането на почти тридесет крави заедно с малките им.
— Това момче е роден крадец — беше казал Зийк. — Ако можех да се промъквам в тъмното толкова добре, колкото него, онези индианци никога нямаше да успеят да ме хванат.
— Няма още много, които бихме могли да намерим — Том беше обяснил на Бък. — Джилет вече е дамгосал много голяма част от животните.
— Върнете каквото можете — беше отговорът на Бък, — но не поемайте излишни рискове. Сега отидете да поспите. Ние ще посетим останалите съседи.
Първото ранчо, което посетиха, беше на Алдо Дженкинс. Къщата не беше нищо повече от една примитивна колиба. Единствените други постройки бяха един кокошарник, един навес и две ограждения за животни. Градината беше наистина добре поддържана, но всичко останало изглеждаше порутено.
Дженкинс беше около четиридесет годишен, среден на ръст, набит мъж, с добре оформени мускулести рамене. Имаше блестяща черна коса и тъмни очи.
— Слизайте и седнете за минутка — каза той. — Жената е сложила кафето.
Те скочиха от конете и влязоха в една от двете стаи на колибата. Семейство Дженкинс имаха три деца — две момчета и едно момиче, които нямаха и десет години. Всичките бяха боси. Госпожа Дженкинс все още не беше привършила с разчистването на масата след закуската.
Изведнъж Хана се почувства напрегната. Тя се беше срещала с много малко жени, откакто баща й ги заведе да живеят в ранчото, но и те бяха само от тяхната общност. Тази жена изглеждаше по-възрастна от майка й — лицето й беше изпито и измъчено от тревогите, косата й беше прошарена. Беше облечена с избеляла басмена рокля и носеше тежки обувки. Хана предположи, че още няма и тридесет. Мисълта, че може да изглежда по същия начин след десет години, я ужаси.
На фона на господин Дженкинс, Бък изглеждаше като момче и все пак нещо в цялото му поведение компенсираше това младежко излъчване. Човек можеше да каже, че той наистина е млад, но в никакъв случай момче.
— Какво ви води насам? — попита господин Дженкинс.
— Госпожица Гросек и майка й са собственички на „Тъмблинг Ти“ — отговори Бък. — Аз работя за тях. Дошли сме при вас да ви предложим да се присъедините към нас и останалите собственици от областта в едно съвместно събиране и преброяване на говедата.
Дженкинс пое чашата горещо кафе, което му подаде съпругата му. Отсипа малко в пукната, обикновена чинийка, духна няколко пъти и се загледа в тях, докато отпиваше от горещата течност. Хана отказа предложеното й от госпожа Дженкинс кафе, но Бък прие. Трите деца се навъртаха около вратата.
— Говорихте ли вече с другите? — попита Дженкинс.
— Вие сте първият — отговори Бък.
— Защо искате да направим преброяването заедно?
— Добитъкът на покойния господин Гросек се е разпръснал по цялата околия. Не мога да ходя да го търся във всяко едно ранчо без разрешение. Дори и тогава пак не бих могъл да ги открия всичките сам.
— Не вярваш, че ще ти върна кравите, ако ги намеря ли?
— Когато се отнася за изгубен добитък, мисля, че е много по-добре всички заинтересувани страни да работят заедно. За да няма недоразумения.
— Очаквате да има недоразумения ли?
— Тази зима беше изключително лоша — каза Бък, без да отговори на въпроса. — Предполагам, че част от добитъка ви може да се е заблудил. На вашите съседи също. С достатъчно работна ръка бихме могли да направим щателно претърсване на околността. Ще ни липсват по-малко крави, а и през есента ще има по-малко недамгосани животни.
Дженкинс отново отпи от кафето си и се загледа в по-младия мъж над чинийката си. Нито мълчанието, нито настоятелния поглед на господин Дженкинс притесниха Бък. Хана се питаше какво ли се върти из главата на този човек.
— Какво ви кара да мислите, че ми липсват животни?
— Винаги изчезват животни от едно ранчо.
Вниманието на Хана беше привлечено от съпругата на Дженкинс. През цялото време тя беше останала до печката, но сега се беше обърнала към тях. Очевидно искаше да каже нещо.
— Така и не ми отговорихте на въпроса за недоразуменията — каза Дженкинс.
Бък остави чашата си върху масата. Погледна от Дженкинс към съпругата му и обратно към него.
— Няма недоразумение. Някой краде добитъка ни и не вярвам, че се ограничават само с животните на „Тъмблинг Ти“.
— Имате ли някакви доказателства?