— Не.
— И въпреки това искате аз и другите съседи да ви помогнем да си върнете кравите?
— Да.
Хана почти усети зараждащото се напрежение. Като че ли усетил вторачения поглед на съпругата си върху гърба си, господин Дженкинс се обърна.
— Кажи му, Алдо — промълви тя. — Трябва да споделиш с някого.
— Няма никаква полза от това сега.
— И все пак той трябва да знае.
— Не мога да докажа нищо.
— Кажи му! — тя се обърна към децата. — Отивайте навън. Имате си задължения. Те няма сами да се свършат.
Въпреки че косите им бяха зле подстригани, а дрехите им се нуждаеха от закърпване, те бяха светлооки хлапета, живи и любопитни, за разлика от родителите си, които изглеждаха уморени и отчаяни.
Госпожа Дженкинс не помръдна от печката. Хана предположи, че никога не са я канили да участва при вземането на решения. Не виждаше причина, която да й попречи. Това беше нейният живот, беше заложено на карта добруването на децата й. Хана посочи към един празен стол:
— Присъединете се към нас.
Госпожа Дженкинс се поколеба.
— Ела наистина — каза съпругът й. — Ти си тази, която иска цялата околия да разбере за позора ми.
— Трябваше да го кажем, когато се случи — каза нервно госпожа Дженкинс, докато се настаняваше в един домашно сглобен стол близо до мъжа си. За изненада на Хана, тя протегна суха, напукана ръка към съпруга си. Той не я отблъсна. — Кажи му сега.
— Беше миналата пролет — започна той. — Бях прикован на легло през по-голямата част от зимата заради счупен крак. Не държа работници по това време на годината. Нямам работа за тях тогава.
— Или поне така си мислехме — добави жена му.
— Мислех си, че най-голямото ми момче ще се справи с това, което ще има да се върши — продължи Дженкинс. — Щеше да навърши девет. Дойде пролетта и когато наех работници за събирането и преброяването, не успях да намеря почти никакви крави или малките им. Като че ли бяха изчезнали. Обиколих съседите, но никой не ги беше виждал. Някой подметна, че може дори да са се заблудили и излезли извън околията ни.
— Говорихте ли с Лиймън Джилет? — попита Бък.
— Разбира се — намеси се госпожа Дженкинс. — Аз ходих с него. Само дето не успяхме да говорим с него, а само с онзи проклет стрелец, който работи за него.
— Сид Бараклоу?
— Точно този — отговори господин Дженинкс.
— Той ни каза, че господин Джилет нямал време да се занимава с нашите крави. Каза, че никой не е виждал дори и една от тях. След това ни каза да се махаме от там.
— Какво направихте? — попита Хана.
— Какво можехме да направим? — отговори госпожа Дженинкс вместо съпруга си. — Алдо не е добър стрелец. Трябваше или да си тръгнем, или да се бием с онзи човек. Ние имаме три деца, за които да мислим.
— А и нямах никакви доказателства, че някой е направил каквото и да било — добави господин Дженингс. — На никого от другите собственици не му липсваше добитък.
— Или поне така казаха — поясни жена му.
— Докато разбера какво е станало и докато започна собствено разследване, вече беше станало прекалено късно. Който и да е откраднал кравите ми, отдавна ги е извел от тази околия.
— Но знаем, че е бил господин Лиймън Джилет — добави госпожа Дженинкс.
— Имам достатъчно добитък за продажба тази и следващата година — каза съпругът й, — но не знам дали ще ми остане достатъчно, за да мога да поддържам това място след това.
— Имате ли някакви работници? — попита Бък.
— Не мога да си позволя да наема някого. Ако трябва да съм честен с вас, дори се страхувам да започна събирането и преброяването. Ако и тази година съм загубил част от кравите си, това означава, че съм разорен.
— Тогава как ще се грижим за децата си? — попита госпожа Дженинкс.
— Ние изгубихме дори по-голямата част от нашия добитък — обясни Бък. — Около две трети. Намерихме част от тях, но все още поне половината от кравите и малките им липсват.
— Какво мислите, че се е случило?
— Аз знам какво се е случило!
Съпрузите чакаха, все още държащи се за ръце.
— Джилет и хората му са откраднали кравите и малките им, затворили са ги в каньоните и след това са ги дамгосали с нови клейма. Когато го попитах за това, отговори, че в земите му няма мой добитък. Но ние намерихме и си върнахме поне сто глави.
— Как го направихте? — попита Дженинкс.
— Първият път ме раниха — обясни Бък. — Вторият път едва не убиха човека, който работи с мен.
— Значи това, което искаш от нас, съседите ти, е да се надигнем и да ти помогнем? — попита Дженинкс.
— Искам всички да работим заедно, за да спрем кражбите на добитък. Следващата година Джилет ще ограби някой друг, по-следващата — още някой. Ако ние с вас оцелеем, той ще ни удари отново.