— А Бараклоу?
— Бараклоу не може да се справи с всички ни.
Дженинкс се поколеба.
— Това е единствената ти надежда. Ако не опиташ, ще трябва да продадеш, докато все още имаш нещо, което ти е останало.
— Предлагаш да купиш ранчото ми ли? — попита той, а в очите му се четеше подозрение.
— Не бих могъл да го купя, дори да ми предложиш всичката си земя само за сто долара — отговори Бък.
Успокоен от отговора, Дженинкс направи своя избор:
— Говори и с останалите. Ако те се съгласят и аз ще участвам.
— А ако трябва да го направя сам?
Изражението на Дженинкс беше мрачно:
— Не знам. Не знам дали бих могъл да започна отначало, но със сигурност жена ми не би могла, ако ме убият.
Следващите дни Хана и Бък продължиха да посещават останалите пет собственици на ранчо в околността. Резултатът беше почти същия. Когато ги притиснеха, всеки признаваше, че е изгубил крави и малките им, но не чак толкова много. Болшинството бяха малки домакинства, които не можеха да си позволят наемането на много работници. Едно общо събиране и преброяване на добитъка щеше да е от полза за всички.
Но никой не желаеше да се изправи срещу Лиймън Джилет и наемния му стрелец.
— Той не би могъл да направи нищо, ако сме всички заедно.
Хана беше чула Бък да повтаря таза фраза отново и отново, докато посещаваха и отново се връщаха при съседите си, давайки им нови и нови доводи, за да ги убеди. След двуседмично обикаляне и уговаряне, Бък успя да създаде своето обединение. Всеки един от тях щеше да участва, ако и другите го направеха.
Не беше необходимо Бък да обяснява на Хана колко крехка беше тази коалиция. Всички имаха жени и деца. Тя беше видяла тревогата в очите им, страха, който с мъка прикриваха.
Също беше забелязала как негласно всички се съгласиха Бък да е водачът им. Тя беше наясно с непоклатимата му решимост още от самото начало, но се надяваше, че някой като Уолтър Евънс ще поеме водачеството. Останалите мъже бяха по-възрастни, по-опитни.
Но тя видя, че доводите на Бък караха другите да го изслушват. Силната му личност ги убеждаваше да предприемат стъпки, от които се бяха страхували преди. Тя виждаше как търсят от него морална подкрепа, когато собствената им смелост отслабваше. И това я караше да се чувства горда.
— Мислиш ли, че няма да си променят решението? — попита го тя, докато яздеха обратно към дома.
— Не знам — отговори той. — Убеден съм, че Джилет е дочул какво се опитвам да направя. Единственото ми опасение е, че ще изпрати Бараклоу да ги заплашва един по един.
— Мислиш ли, че това ще ги накара да променят мнението си?
— А ти?
Да, тя се страхуваше от това.
— Какво ще направиш?
— Ще продължа.
— Не можеш да го направиш сам.
— Няма да съм сам. Евънс ще е с нас.
Но Еванс беше само един от шестимата, от които Бък се нуждаеше. Тя не можеше да му позволи да тръгне сам, но състоянието на ранчото беше почти отчайващо. Без липсващите крави щяха да загубят всичко.
Когато наближиха ранчото, безпокойството на Хана беше изместено от любопитство. Два фургона стояха до хамбара. Поне три дузини коне се разхождаха из огражденията. Изглежда, че мястото беше пренаселено.
Кои бяха тези хора? Какво правеха в ранчото й? Пронизителен крясък, който според Хана, само диваците индианци можеха да издадат, процепи въздуха. Секунди след това тя видя две малки момчета да препускат към тях с бясна скорост. Те спряха конете си толкова безразсъдно, колкото и изглеждаше.
— К’во става, Бък? — извика едно русокосо момче с лице на херувим. — Дойдохме да ти помогнем да събереш и преброиш кравите си.
— Ще застрелям всичките крадци наоколо — изчурулика второто момче, което беше на същата възраст като първото и косата му беше толкова…
Преодолявайки първоначалната си изненада, Бък се засмя гръмко:
— Хана, искам да се запознаеш с Тексаското бедствие, доведеният ми брат Уил Хаскинс. И освен, ако не ме лъжат очите, неговият също толкова опустошителен приятел Зак Рандолф. Очевидно семейството ми е дошло, за да се увери, че няма да бъда убит.
Четиринадесета глава
След като набързо се запозна с Джейк и един здрав мускулест риж млад мъж на име Шон, Хана забърза към къщата, преди някой да е успял да каже на Бък, че тя им е написала писмото, което е довело цялото му семейство тук. Но не можа да се усамоти и там. Кухнята беше пълна с непознати. Никога през живота си не беше виждала такъв пчелен кошер, където всеки правеше нещо.
— Здравейте, аз съм Изабел Максуел — майката на Бък — каза хубава брюнетка, която изглеждаше прекалено млада, щастлива и безгрижна, за да може да отговаря за цялата тази тълпа. Режеше шунка, с която можеше да нахрани цяла армия.