Дори гласът му се беше променил. Беше мек, леко провлачен, едновременно закачащ се и шегуващ се. Той беше здрав мъж, свикнал да се грижи за конете и кравите, но докосването му беше нежно, а силата му успокояваща. Вниманието му беше изцяло обзето от Идън. Детето имаше правото да си мисли, че е центърът на вселената за него.
Хана се улови да мисли, че би желала да беше нейното бебе.
Тази мисъл беше толкова смущаваща, колкото и неочаквана. Тя не искаше да се омъжва или да създава семейство. Тя свързваше това с подчинението, което нейната общност очакваше от съпругите и дъщерите си.
Но когато видя Бък с Идън, мнението й за него се промени изцяло, разруши някои бариери и премахна част от необяснимия й страх. Вероятно това се дължеше на този дружелюбен хаос, прикриващ едно изключително сплотено семейство, което беше пълна противоположност на студената, експедитивна среда, в която тя бе израснала. Може би се дължеше на явната веселост и добронамереност на групата млади мъже, които Бък каза, че са били толкова гневни и дистанцирани. Може би, защото мъжете в семейството се грижеха за Изабел и Идън, дори за Дрю, когато тя им го позволеше, и бяха готови доброволно да помогнат в задължения, които никой друг мъж не би си и помислил да направи. Всичко това й беше напълно непознато. Не го разбираше, не знаеше как да се справи с него, не беше убедена, че може да му се довери. И все пак осъзна, че би желала да бъде част от тази огромна група хора и тяхната привързаност един към друг. Можеше да види любовта помежду им, изразяваща се по дузина различни начини — загрижена, даваща, свободна, щастлива. Всички тези чувства бяха съвсем нови за нея. Приближи се до майка си, която поставяше храната в различни кутии, за да я прибере.
— Виждала ли си някога нещо подобно? — прошепна й тя.
— Не — отговори майка й с тъжно, изпълнено с копнеж изражение на лицето си.
— Мислиш ли, че хора като нас биха могли да имат нещо подобно?
Изведнъж майка й сграбчи ръката й, толкова силно, че я заболя:
— За мен вече е прекалено късно, но може би не и за теб.
— Какво искаш да кажеш?
Майка й само каза:
— Може би е по-добре да попиташ госпожа Максуел какво ще й е необходимо за закуската.
Хана не се интересуваше от закуската. Искаше да знае какво е имала предвид майка й.
— Надявам се, че ще имаме достатъчно кафе — каза майка й.
Но това нямаше значение. Изабел беше донесла достатъчно, за да направи за целия щат Тексас.
Веднага след като приключиха с вечерята, Уил и Зак излязоха навън.
— Аз ще ги наглеждам — каза Дрю и тръгна след тях.
— До сутринта ще са разучили това място до последния сантиметър — каза Изабел на Хана.
Джейк и Уолтър Еванс седяха и си говореха за управлението на имотите си и пазара на говеждото месо. Тримата русокоси мъже и рижият, седяха до тях, като от време на време казваха по нещо, но през по-голямата част от времето само слушаха. Зийк беше седнал в ъгъла с обичайното си намусено изражение. Том Гладис стоеше подпрян на стената, близо до вратата и попиваше всяка казана дума. Изабел и майката на Хана обсъждаха дантелата, която Сара плетеше, сравняваха моделите и обменяха умения.
Хана се грижеше за чайника с кафето и им доливаше чашите, независимо от твърдението на Джейк, че те сами могат да се погрижат за това. Беше прекалено напрегната, за да застане на едно място.
Наблюдаваше Бък, който четеше от една книжка на Идън, показваше й различни неща в картинките, отговаряше на въпросите й и се смееше с нея. Половин час по-късно, когато останалите вече започнаха да се оттеглят, той продължаваше да се занимава с малкото момиченце.
— Може да се занимава с нея с часове — Хана се обърна и видя Изабел застанала до нея. — От всички момчета, той се грижи за нея най-добре.
— Толкова е променен — каза Хана, неспособна да скрие изненадата си. — През по-голямата част от времето ръмжи и е готов да се сбие.
— Все още е прекалено гневен от това, което е преживял.
— Знам. Постоянно ми го напомня.
— Най-ядосан е на родителите си. Майка му е избягала, а баща му го е продал. Опитва се да открие сестра си от години. Това е нещото, което най-силно желае.
— Мислех, че си мечтае за собствено ранчо.
— Не. Иска семейство.
— Вие не сте ли неговото семейство?
— Опитахме се да бъдем, но не можахме да му дадем нещо, което е много важно за него. Може би ти ще успееш.