Хана толкова се изненада от забележката на Бък, че почти забрави да потегли. Когато го направи, конят й подскочи, нетърпелив да догони останалите. Изненадана, тя се заклати като пияница на седлото. Почти беше сигурна, че ще й се наложи да изтърпи унижението да падне още в предния двор на ранчото. Бък улови юздите на коня й и го спря.
— Сигурна ли си, че не искаш да си останеш тук? — попита я той.
— Напълно — отговори тя. Като се настани удобно на седлото, тя пое юздите и отново пъхна стъпала в стремената. — Можеш да го пуснеш вече. Държа го под контрол.
Бък нямаше вид на човек, който й вярва. Той пусна поводите, но остана до нея. Хана леко смушка коня си и той отново скочи напред. Този път тя беше подготвена и много бързо успокой хода му до лек галоп.
— Колко време възнамеряваш да останеш с нас? — попита я Бък.
— До края. Казах ти, че възнамерявам да науча всичко, което трябва да се знае за управлението на едно ранчо. Това означава, че трябва да се науча как се организира и събирането, и преброяването на животните.
— Няма да ти позволят да го правиш ти. Надзирателят на работниците ти или съпругът ти ще го правят вместо теб.
— Аз няма да се омъжвам. И сама ще надзиравам работниците си.
— Нито един мъж няма да позволи да го ръководи жена. Ще станеш за посмешище на целия щат.
— Мислиш, че една жена не би могла да се справи?
— Не съм казал това. Казах, че няма да й дадат такава възможност.
Не им отне много време да стигнат до първото ранчо. Хана се успокои, когато видя, че собственикът му е готов за тръгване, въпреки че не изглеждаше много доволен от този факт. Но когато видя Джейк и момчетата, духът му се възвърна. Историята се повтори във второто, третото и четвъртото ранчо. Не след дълго мъжете вече бяха въодушевени. Момчетата започнаха да се перчат, като хвърляха ласата си по скали, храсти и дори едно по друго.
— Следващото, което ще направят, е да започнат да се надбягват — обясни Бък на Хана. — Шон и Люк постоянно се опитват да докажат кой е най-добрият ездач в ранчото.
— Кой е по-добрият?
— Нито един от тях. Джейк е най-добрият. Язди така, като че ли е израснал на седлото. След него е Хоук. Чак след това са, може би, Шон или Люк.
— Ти също си много добър ездач.
Тя не знаеше защо го беше казала. Изобщо не разбираше от езда. Със сигурност не знаеше до колко може да го сравнява с братята му, но не можеше да го остави да си мисли, че всички останали са по-добри от него. Стойката му на седлото беше уверена и изправена.
Бък остана смаян от забележката й.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ти наистина си добър ездач.
— Откъде знаеш?
— Господин Еванс казва, че си добър. Сигурна съм, че и Зийк смята така или нямаше да бъде с теб.
— Не съм направил нищо. С това рамо не можах да свърша нищо.
— Ти организира това събиране и преброяване на животните. Ти накара тези мъже да работят заедно за първи път. Ти разбра за клеймото.
— Всеки би могъл да го направи.
— Но го направи ти. Без теб, онези крадци на добитък можеха да продължават да крадат без край.
Хана не беше осъзнала всичко това, докато не го каза. Бък беше постигнал много. Областта Джилеспи Каунти нямаше да е същата след това преброяване на добитъка. Каквото и да станеше, всички вече щяха да знаят, че силата им е в това да са заедно. Нали така беше успяла и общността на баща й. Точно за това и семейството на Бък имаше такъв успех.
Хана не искаше повече да се чувства изолирана. Тя искаше Бък да остане. Ако това означаваше да се омъжи за него, предполагаше, че би могла да го направи.
Мислите й за женитба я отнесоха в посока толкова различна, че тя забрави да следи коня си. Едва предотврати падането си от седлото, когато неочаквано той прескочи едно паднало кедрово дърво. Хана реши, че е по-добре да мисли за нещо друго, което не я разсейва прекалено много и което не кара мускулите й да омекват без видима причина.
Джоуди Биймиш беше променил решението си. Или поне така каза съпругата му.
— Какво се е случило? — попита Бък, когато спряха пред верандата.
— Нищо — отговори госпожа Биймиш. — Просто си промени мнението.
Но беше ясно, че нещо не беше наред. Жената не смееше да ги погледне в очите, само престъпваше от крак на крак и навиваше единия край на връзката на износената си престилка около пръста си.
— Може ли да разговарям с него? — попита Бък.
Тя поклати глава:
— Няма го. Пък и това няма да помогне. Той няма да си промени решението.
— Всички останали са тук — продължи Бък. — Ще изглежда странно, ако той не се присъедини към нас.