— Нищо не мога да направя.
Хана забеляза, че тя нервно поглеждаше към един от прозорците в края на верандата.
— Някой може да си помисли, че се е изплашил.
— Не е вярно — заяви госпожа Биймиш, почервенявайки от гняв. — Според мен не е признак на страх да не искаш да оставиш жена си вдовица, а децата си без баща.
— Нямаме намерение да се случи нещо подобно — каза Бък. — Затова е толкова важно да отидем всички заедно. Ако той не дойде с нас сега, ние не бихме могли да го подкрепим по-късно, ако се наложи.
— Ще се справим някак — отговори тя, съсухрените черти на лицето й, също толкова напрегнати, колкото и стойката й.
— Съжалявам, че се чувствате така, госпожо Биймиш. Но преди да си тръгна, бих ли могъл да ви помоля за една услуга?
— Каква? — погледна го подозрително тя.
— Когато сте готови да продавате, ще ме уведомите ли? Бих искал да купя ранчото ви. Като се има предвид колко добитък ви е откраднат, предполагам, че няма да струва много.
Госпожа Биймиш почервеня. Когато вратата зад нея се отвори и оттам излезе висок, изключително слаб мъж с черна права коса до раменете, тя пребледня.
— Джоуди, недей! — извика тя. — Ти ми обеща. Ти знаеш какво каза онзи Бараклоу.
— Той беше тук снощи — обясни Биймиш на Бък. — Каза, че ако настояваме за общото преброяване на добитъка, ще си имам неприятности. Каза, че господин Джилет го е наел, за да се справя с проблемите му.
— Той искаше да каже, че ще те убие, ако не стоиш настрана — проплака жена му.
— Не мога да не отида, Маргарет. Ако се откажа сега, няма да мога да погледна тези хора в очите. А и ще е по-добре да си съберем багажа и да се махнем оттук. Изчакайте да си взема коня — обърна се той към Бък.
На Хана й стана жал за госпожа Биймиш. Беше болезнено да наблюдаваш мъката на тази жена. Хана не знаеше какво би могла да направи, но трябваше да стори нещо. Тя се плъзна от седлото, приближи се до госпожа Биймиш и я прегърна. Хрътката, която до този момент лежеше на верандата, се прозя, стана и бавно се приближи и подуши полата на Хана.
— Не само вашият съпруг има семейство — каза тя. — Точно поради тази причина той ще ви защити, ще се погрижи за бъдещето ви. Ако беше сам, можеше да си събере багажа и да си тръгне по всяко време.
— Казах му, че ще тръгна с него още днес — пророни госпожа Биймиш с разтреперани устни. — Ще отида където каже. Не ме интересува. Не искам да го убият.
— Ние ще се грижим за него.
Хана си спомни какво й беше казал Бък. Усмихвай се, когато имаш трудности. Никога не им показвай, че се страхуваш.
— Той ще се върне. Просто трябва да се преструвате, че не се притеснявате за него.
— Но аз ще умра от притеснение! — Плачът беше оставил червени петна по светлата й кожа.
— Той го знае, но това е нещо, което трябва да направи. Ще се справи по-добре, ако знае, че го подкрепяте.
— Вие за това ли сте тръгнали. За да подкрепите своя съпруг?
Въпросът толкова много изненада Хана, че й беше трудно да отговори.
— Аз не съм омъжена, госпожо. Но ако бях, щях да искам да съм тук.
— Какво трябва да направя?
— Не знам. Може би трябва да му обещаете, че когато се върне, ще го чака любимото му ястие.
Госпожа Биймиш изтри очи с престилката си и се замисли за момент, преди да влезе в къщата. Забави се толкова дълго, че Джоуди Биймиш се беше върнал с коня си, когато тя отново излезе, носейки дълга, тежка пушка. Тя слезе по стълбите и я подаде на съпруга си.
— Хората казват, че от време на време може да се видят бизони. Със стария „Шарп“ на татко ще имаш по-голям шанс да отстреляш някой. Месото му ще ни е от полза.
Те стояха един срещу друг — пълна жена и мъж, толкова слаб, че дрехите висяха безформено върху тялото му. Взираха се в очите си доста дълго време.
— Със сигурност — отговори Джоуди. — От известно време си мечтая за една хубава, сочна бизонска пържола.
Тя отстъпи от коня на съпруга си.
Хана беше последвала госпожа Биймиш по стълбите. Без да се замисля, тя силно я прегърна.
— Бък няма да позволи да се случи нищо лошо на съпруга ви — прошепна тя.
— Имаш много голямо доверие на този мъж. Вярваш ли, че ще се справи?
— Убедена съм!
Госпожа Биймиш поклати глава, без да каже и дума.
Том Гладис помогна на Хана да се качи на коня си, след което всички потеглиха. Всеки път, когато погледнеше назад, Хана виждаше Маргарет Биймиш, застанала на верандата.
— Откъде знаеше какво да й кажеш? — попита я Бък, когато ранчото вече не се виждаше.
— Не знаех — каза Хана. — Предполагам, защото си представих как бих се чувствала аз, ако моят съпруг отиваше да срещне опасността.