— Каза, че не ти трябва съпруг.
— Знам, но мога да си представя какво би било.
След няколко минути той отново я попита:
— И как би било?
Хана изненадано се обърна към него.
— Просто съм любопитен — каза Бък.
Но въпреки това продължи да я гледа и очаква отговора й.
— Не бих искала да го убият. Щях да се притеснявам за него.
— Защо? Ти не харесваш мъжете. Защо тогава ще се тревожиш за него?
— Ако съм се омъжила, то ще е, защото го обичам — каза Хана, смутено от това, че той я мислеше за напълно безчувствена. — Не бих искала някой, когото обичам, да пострада.
— Ти каза, че не би могла да обикнеш мъж.
— Казах го, когато мислех, че всички мъже са като баща ми. Ако съпругът ми ме гледа по начина, по който Джейк гледа Изабел…
— Как по-точно?
— Все едно тя е най-важният човек в света за него — Хана веднага се почувства неудобно. Знаеше, че звучи като мечтателка, наивница. — Очевидно е, че го интересува какво мисли, как се чувства. А ти и братята ти се отнасяте с нея по същия начин като Джейк.
— Докога ще ти повтарям, че не са ми братя?
— Една жена не би имала нищо против да работи здраво за такъв човек. Вероятно никой не би могъл да я спре. И тя не би имала нищо против да има къща, пълна със синове.
— Докога ще ти казвам…
— Ти не можеш да се видиш отстрани, но аз мога. Наблюдавах те. Ти ги обичаш, Бък Хобсън. Можеш да си го признаеш.
Бък упорито замълча.
— Понякога кръвната връзка няма никакво значение. Те са твоето семейство, защото твоите майка и баща, братя и сестри са оставили всичко останало, за да дойдат, когато са решили, че се нуждаеш от помощта им.
— Което ме подсеща — каза Бък — че Зийк отрече да е писал на Джейк.
Хана не реагира. Не знаеше какво би направил Бък, когато научи, че тя е написала писмото.
— Тогава защо са дошли?
— Не ми каза. Само спомена, че някой му е разказал за проблемите ми.
Тя беше сигурна, че я подозира.
— Никога не си ми казвал адреса им.
Очевидно Бък беше забравил, че й беше разказвал за Клайд Пруит. Не беше убеден в невинността на Хана, но в момента имаше много по-важни неща за обмисляне.
— Би ли се омъжила, ако си намериш мъж като Джейк? — попита Бък.
Хана не беше подготвена за въпроса. Беше решила, че са приключили с тази тема. Явно любопитството на Бък все още не беше задоволено.
— Дори и да го намеря, не означава, че ще ме обича. Или че аз ще го обичам.
— А ако те обича? И ако ти го обичаш?
— Защо ми задаваш всички тези въпроси?
— Просто ми е интересно.
— Струва ми се, че не е само от интерес.
Тя все още си спомняше целувката и как се беше почувствала.
— Добре де, може би наистина съм любопитен. Просто беше настроена толкова много против мъжете, че се чудя какво те накара да промениш мнението си.
— Знам, че никога няма да се омъжа — каза Хана, решена да сложи край на този разговор. — Но бих могла да реша да се омъжа за човек, който ме обича толкова силно, че никой друг не би имал никакво значение за него.
Бък изглеждаше объркан.
— Предполагам, че звуча идеалистично, дори себично, но така го чувствам.
— Доста неочаквано — каза Бък. — Но пък и всичко, което правиш, е доста непредвидимо.
Бък знаеше, че трябваше да бъде по-настоятелен Хана да си остане у дома. Тя не знаеше достатъчно, за да може да им помогне. Щеше само да им пречи. Нямаше значение колко много щеше да се старае да остане незабележима, тя беше наистина привлекателна жена, такава, след която мъжете съвсем естествено се обръщаха. От това, което Бък знаеше за Хана, тя нямаше дори да се опита да остане незабелязана. Това, че Дрю също беше жена, беше съвсем различно. Тя вървеше, говореше и се държеше като мъж. Беше лесно да забравиш, че е момиче.
И да искаше, Хана нямаше да може да прикрие факта, че е жена. Можеше да говори, че не иска да има нищо общо с мъжете, че няма да се омъжи, но всичко, което казваше или правеше, още повече ги привличаше към нея.
Тя не беше най-красивата жена в света, но понякога на Бък му се струваше, че е така. Всяка една част от тялото й беше добре оформена, което още по-силно подчертаваше естествената й привлекателност. Беше му много трудно, по-точно невъзможно, да не мисли за добре сложената й фигура, нежната й грация и очарователните й черти.
И сега почти две седмици щеше да е непрекъснато пред очите му. Нямаше нищо против присъствието й, а против собствената си неспособност да не й обръща внимание. Трябваше да е изцяло отдаден на работата си в момента. Но как можеше да го постигне, когато я виждаше всеки път, когато вдигнеше поглед?
Бък се проклинаше, че беше изгубил контрол, беше хванал ръката й и я беше целунал. Проклинаше и раната си, която го бе задържала в къщата, вместо да язди из равнините, да лови диви коне или да търси изгубените крави. Проклинаше и Лиймън Джилет за това, че беше откраднал кравите, които трябваше да платят дълговете на ранчото. Проклинаше и прокрадващото се в съзнанието му съмнение, че не е правилно да взима ранчото й, въпреки че всичко щеше да стане по законен начин.