Проклинаше се и за това, че я попита при какви обстоятелства би се омъжила. Докато знаеше, че не се интересува от съпруг и семейство, беше много по-лесно мислите му да не се отклоняват в тази посока. Проклинаше и тялото си за това, че объркваше разума му. Беше сигурен, че не обича Хана, а само я желае.
Изискванията й бяха твърде високи. Какво би могъл да изпитва един мъж към една жена, било тя и собствената му съпруга? Съпругите напускаха мъжете и децата си и никога не се връщаха или пращаха писма.
Бък знаеше, че Джейк и Изабел никога не биха се разделили, но те не бяха като другите хора. Повечето бяха като неговите родители или бащата на Хана. Джейк и Изабел се обичаха.
Никога не беше достатъчно любопитен, за да поиска да разбере повече за отношенията им. Единственото, което го интересуваше беше, че му подсигуриха дом. Но сега искаше да знае, нуждаеше се да разбере какво ги свързваше толкова силно. Може би щеше да му е по-лесно да разбере собствените си чувства, ако разбереше техните.
Не че не харесваше жените. Просто не искаше да се жени. Никога! Дори беше налудничаво да си мисли за това. Единственото семейство, което искаше да има, беше със сестра си. Семейството на осиновителите му беше добър заместител, но не беше истинско.
Хана също се превръщаше в сериозна заплаха за плановете му. Започваше да я харесва все повече и повече. Беше убеден, че чувствата му се основават само на плътски желания. Но дори и в най-еротичните си мечти той мислеше също толкова много за очите й или несломимия й дух, колкото и за гърдите или привлекателните й бедра. Това беше знак за истинска опасност. Независимо колко проблеми щеше да му създаде, трябваше да й забрани да присъства на преброяването.
Хана мразеше преброяването. Това чувство не се промени, дори когато Зийк откри част от липсващите коне на баща й да тичат на воля със стадо мустанги. Тя се закле, че ако някога успееше да поеме контрола над ранчото, никога повече няма да участва в събирането и преброяването на добитъка. Трябваше да се съгласи с мнението на Изабел, че това не е място за жена, която иска да се отнасят с нея като с дама. Всичко беше толкова шумно, мръсно и брутално.
Денят им започваше още преди разсъмване, когато Мат Хаскинс удряше с черпака, за да обяви, че закуската е готова. Храната беше бедна, кафето отвратително, а студът — режещ. Докато седеше на земята, тя се чувстваше толкова нещастна, че не чувстваше глад. Още преди да успее да си отвори очите напълно, Бък вече я хвърляше на седлото.
Хана доста бързо осъзна, че не се интересува от коне, особено когато трябваше и да ги язди. Те бяха много по-големи от нея, по-силни, имаха собствена воля, а и тя се чувстваше толкова неудобно на седлото само след петнадесет минути езда. Беше й досадно всички да й казват, че има най-добрия кон в цялата група. А той беше само един своенравен звяр, който се наслаждаваше да противопоставя своята сила на нейната.
Беше доволна, че някой го беше кастрирал.
Въпреки че кравите бяха женски, тях ги харесваше още по-малко. Те имаха навика да се завират в най-непроходимите места, изобщо не съдействаха, когато искаха да ги изведат оттам и с положителност ставаха изключително войнствени, ако имаха телета. Като че ли всички те бяха изпаднали в глупавото заблуждение, че тя се опитва да ги раздели с малките им. Ако питаха нея, тя би предпочела да е в компанията на зелки и репи по цял ден, вместо с тези телета.
За щастие, мъжете не се интересуваха от кастрираните животни. Те бяха дори още по-огромни и плашещи от кравите. Бък й обясни, че тях ще ги събират и преброяват през есента. Тя беше решена да се разболее от някаква подходяща болест точно преди това.
След като ги съберяха в лагера, кравите започваха едновременно да мучат, още преди ездачите да са се опитали да ги разделят от малките им, които пък зареваваха дори още по-силно. Те се щураха на една или друга страна, като се опитваха да избягат, за да не ги хванат. Чиста загуба на време. За всички щеше да бъде много по-лесно и удобно, ако кравите просто се подредяха в редица, позволявайки на каубоите да дамгосат безценните им отрочета и след това да се втурнат към глоговите шубраци, където, изглежда, се чувстваха като у дома си.