Вместо това те се въртяха в кръг и мучаха непрестанно. Шумът беше оглушителен. От него я заболяваше главата. А с прахта беше дори още по-зле. Косата й беше пълна с пясък. Дрехите и кожата й също бяха целите покрити с пясък. Беше сигурна, че и дробовете й са пълни с него, независимо от кърпата, която Бък й даде да сложи върху носа и устата си. Имаше чувството, че прилича на долнопробен бандит, готов да нападне поредния влак.
Нямаше как да се изкъпе. Не можеше да остане сама. Дори и да можеше, не би могла да влезе и да се измие в потока, както направи Дрю. Хана никога не бе мислила, че е превзета, но имаше определени неща, които наистина не би могла да направи.
А и което беше най-лошото, не й позволяваха да помага по никакъв начин. Бък й обеща да я води с него, когато търсеше крави, но не й позволяваше да се приближава, когато наистина ги намереше. Когато започнаха дамгосването й нареди да остане при фургона с храната. След като тя не му се подчини, той я вдигна и я отнесе обратно. Това така я огорчи и толкова много я ядоса, че тя се закле да не се доближи до тъпите му крави.
По този начин на нея не й оставаше да прави нищо друго, освен да помага на Мат с готвенето. Опита се да помага на Дрю при нагорещяването на клеймата, но тя много ясно й заяви, че ако не може да поддържа огъня до точно определена температура, по-добре би било да се връща в ранчото.
Точно за това копнееше и Хана, но гордостта й не би й позволила да го направи. Мъжете бяха й обяснили пределно ясно, че най-важното за едно ранчо е събирането и преброяването на добитъка. И тя се беше заклела, че ще научи всичко, което трябва да знае за това. А това беше основателна причина, за да остане.
Шестнадесета глава
— Омръзна ли ти вече от коне, прахоляк и крави?
Хана подскочи. Не беше чула Бък да се приближава. Беше се отдалечила от групата край огъня, за да си спести още една вечер с истории, свързани със събирането и преброяването на добитъка. Беше й трудно да разбере как разумни мъже могат да прекарват часове, обсъждайки кравите.
— Чувствам се виновна, че оставих мама сама да се грижи за градината. — Е, тя наистина бе мислила за майка си тази сутрин.
— Не се тревожи. Изабел ще накара Уил да свърши по-тежката работа.
— Той е много красиво момче.
— И злоупотребява с това.
От оголените скали, където беше спряла, се разкриваше гледка към спускащия се към потока терен и издигащите се от другата му страна хълмове. Повечето от пролетните цветя бяха увехнали и бяха изместени от новата трева и цветовете на ранноцъфтящия пустинен кактус. На фона на сенките, хвърляни от залязващото слънце, багрите на новопокаралите растения изглеждаха по-тъмни.
— Не ти харесва всичко това, нали?
Тя не отговори на въпроса на Бък, докато не се настани на една от скалите. Независимо от присъствието на всички тези хора, дивата пустош на тази земя понякога я плашеше. Беше толкова огромна и безлюдна, че я караше да се чувства незначителна и безпомощна. Не можеше да си представи какво ли е усещането да си първият човек, стъпил тук. Единственият човек.
— Не, не ми харесва — отговори тя честно. — Но не за това съм тук.
— Знам! Ти дойде, за да се научиш как да се справяш с едно типично мъжко задължение — той седна до нея.
Вече не му се налагаше да внимава толкова за рамото си.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че не бих могла да се справя сама?
— Ще се почувствам по-добре, ако знам, че си на сигурно място в ранчото.
— Майка ми и аз оцеляхме близо осем месеца съвсем сами. Не виждам защо да не мога да оцелея две седмици, заобиколена от двадесет мъже.
Краката й не се схващаха вече и не чувстваше дупето си толкова натъртено от дългата езда. Мускулите на гърба и раменете й не я боляха, нито пък се схващаха така, че да й е трудно дори да легне. Вече не се страхуваше, че може да падне от коня и само през половината от деня се чувстваше достатъчно нещастна, че да й се иска да умре. През останалото време броеше минутите до момента, в който ще може да се върне обратно в цивилизацията.
— И все пак мястото ти не е тук.
— Наистина ли смяташ, че съм толкова жалък представител на женския пол?
Бък се усмихна.
— Мисля, че не ставаш за каубой, но си чудесна жена.
Хана нямаше нищо против. Предпочиташе да е чудесна жена, вместо каубой през всяка минута от живота си.
— Ти не харесваше жените, забрави ли? Не им вярваше.
Понятие нямаше защо трябваше да му напомня това. Ако млъкнеше, може би, той щеше да го забрави за достатъчно дълго време, за да я целуне. Не спираше да мисли за няколкото вълшебни мига от онази нощ. Сега, когато беше насаме с Бък, те се върнаха в съзнанието й по-ясно, откогато и да било.