— Аз не мразя жените.
— Но се държиш така, все едно ги мразиш. Ако случайно дори бегло ме докоснеш, подскачаш, като че ли си се опарил. Няма да те хване треска от мен.
— Не съм толкова сигурен — каза Бък. — Мисля, че вече започва да ме тресе.
— Не говори глупости — тя знаеше, че той няма предвид болестта. — Рамото ти заздравява чудесно. Напоследък си неуморен и изглеждаш здрав като кон. Ти…
Бък я сграбчи за раменете и я целуна. Без предупреждение, без подготовка. Просто обгърна раменете й в здрава прегръдка и притисна устни към нейните.
Хана нямаше нищо против. Тя отвърна на целувката му със същата страст. Беше го очаквала, беше мечтала за това. Беше се страхувала, че никога няма да се случи отново.
Но се бе случило и цялото натрупано в нея напрежение почти изчезна.
Когато Бък я пусна от прегръдките си, дишането му бе накъсано.
— Виждаш ли какво имам предвид? Не мога да спра да мисля за теб. От самото начало искам да направя това.
— Но това не означава, че си болен.
— Точно така се чувствам.
Не беше сигурна, че й харесва това, но трябваше да си признае, че и тя самата не се бе чувствала добре напоследък. Всъщност, през повечето време беше ужасно нещастна. Беше изненадана, че и Бък е изпитвал абсолютно същото.
— Но се чувствам много по-добре, когато те целувам — добави Бък.
Очевидно желанието му не беше стихнало. Действията му й въздействаха още по-силно от думите. Хана не беше сигурна дали целувката му я накара да се почувства по-добре, но със сигурност беше много по-щастлива. Знаеше, че в това няма почти никакъв смисъл, но точно сега нямаше време да размишлява. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че Бък я целува. Надяваше се никога да не спира.
— Не би трябвало да правя това — измърмори Бък, без да отделя устни от нейните.
— Защо?
— Защото правя точно това, което казах, че и другите мъже тук ще искат да направят.
— Но аз не искам никой друг да ме целува.
Думите й изненадаха Бък толкова много, че той се отдръпна, за да може да вижда лицето й.
— Но ти не искаш да се омъжваш. Не харесваш мъжете и не им вярваш.
— На теб ти вярвам. Сигурно те харесвам, щом искам да ме целуваш.
Хана би искала да има време да обмисли казаното, но очевидно за Бък размишленията си бяха чиста загуба на време. Той обгърна Хана с ръце, придърпа я към себе си и я целуна горещо. Явно все пак неодобрението му към това, което вършеше, не беше чак толкова силно.
Хана никога не бе целувала друг, освен Бък. Тя дори не знаеше как да се целува, но вероятно беше нещо съвсем естествено, щом сега го правеше. Но имаше неща, които я изненадаха.
Не бе очаквала Бък да я прегръща така. Усещането, че гърдите й са притиснати толкова силно към неговите, почти я накара да забрави какво прави. Да се държат за ръце беше проява на близост. С целувките бяха задълбочили тази близост. Но сега, плътно притисната до него… това беше нещо напълно различно.
Хана не бе подготвена за хилядите емоции, които атакуваха тялото й. Едвам устоя на порива да разкопчае ризата му и да сложи ръка на гърдите му, за да усети плътта му. Тази мисъл толкова много я шокира, че тя ахна от изненада.
Бък прекъсна целувката и попита:
— Какво има?
— Н-нищо. Просто не съм свикнала да ме прегръщат толкова силно.
Тя не бе свикнала с нищо от това, което той правеше. Беше ужасена, но не би избягала от прегръдката му, дори да й предложеха всичките ранчо в Тексас в замяна.
— Някой прегръщал ли те е досега?
— Не.
— Целувал ли те е?
— Не.
Той веднага се отдръпна.
— Изплаших те.
— Не, не си — побърза да го увери тя. — Просто не знаех какво да очаквам. Но ми хареса. Наистина, хареса ми.
Тя нямаше представа как има дързостта да направи такова признание, като че ли бе пропаднала жена, но не искаше той да спира да я целува.
Целувките му я объркваха. Дори я плашеха, но никога през живота си не се бе чувствала толкова жива. Всеки нерв по тялото й, всяко нейно възприятие беше увеличило чувствителността си стократно.
— Имам усещането, че злоупотребявам с невинността ти.
— Не е така. Ако поискам да спреш, ще ти кажа.
Хана не можеше да си представи, че Еймъс Мерик би спрял от страх да не нарани чувствата й. Колкото до това да се възползва от невинността й, Лиймън Джилет бе този, който се бе опитал да го стори.
— Харесва ми да ме целуваш — призна Хана. — Не мислех, че ще ми хареса, но е така.
Ето, каза го. Не можеше да повярва, че се държи толкова безсрамно. Вече не би могъл да си мисли, че се възползва от невинността й.