— Защо не ми каза? — попита го Хана. — Щях да запазя тайната ти.
— Знам, но можеше да се изпуснеш, без да искаш.
Той знаеше, че не й е приятно, защото не й се бе доверил. Искаше да й каже, но бе свикнал да не вярва никому. Дори на Зийк не беше казал, а на Джейк каза едва след пристигането на Риджли.
Тя изглеждаше обидена. Това го притесни. Но още повече го обезпокои изразът й на покорство и примирение. Сякаш я бе разочаровал дълбоко и в нейните очи се бе принизил до нивото на мъже като Еймъс Мерик.
Бък се запита дали Джейк би постъпил така с Изабел, ако бе на негово място. Най-вероятно не. Но Изабел бе преживяла много. Оцеляла бе като сираче, гувернантка и учителка, и всичко това преди още да срещне Джейк. Досега Хана е била затворена само у дома. Тя не знаеше как да се преструва.
— Мислиш, че си ни изиграл, а?
Бък се обърна и се озова лице в лице със Сид Бараклоу.
— Не знам за какво говориш, Сид.
— Да твърдиш, че тези крави са твои и ти си ги дамгосал наново.
— Да не казваш, че принадлежат другиму? Видя клеймото от вътрешната страна на кожата.
— Мен няма да ме изиграеш.
Ръката на Бараклоу лежеше върху дръжката на пистолета му. Бък се запита дали нарочно не се опитва да го ядоса и да го накара да извърши нещо необмислено.
— Не съм и опитвал — каза Бък. — Дори не се бях сетил за теб. Сега би ли се отдръпнал. Искам да заведа Хана да си избере от пържолите за вечеря. След като това е нейното говеждо, смятам, че има право да получи най-добрата.
— Не съм приключил с теб — каза Бараклоу.
— Никога не съм имал работа с теб, Сид. Не се занимавам с наемници. Ако имам да кажа нещо, ще го кажа на шефа ти.
Ръката на Сид се стрелна към оръжието му. Той извади наполовина пистолета и спря.
— Няма за какво да се бия с теб, Сид — каза Бък. — Ако извадиш оръжие срещу мен, ще те убия. Ако по някаква случайност не те уцеля, ще увиснеш на най-близкото дърво в следващите пет минути.
Бараклоу се огледа. Почти всички мъже в лагера — застинали, нащрек, готови — го гледаха втренчено. Чет, Люк и Джейк бяха извадили оръжията си. Бараклоу върна обратно пистолета в кобура си и се обърна към Бък.
— Не сме приключили — каза Бараклоу.
— Надявам се. Не ми се иска да вярвам, че си мъж, който е изградил репутацията си, като е вадил пистолет само на ранени мъже.
Бък знаеше, че рискува да подтикне Бараклоу да извърши нещо глупаво, но не искаше да позволи на този нищожен убиец да си мисли, че го е изплашил, само защото има репутацията на наемен стрелец.
— Хайде, Бък — каза Хана, дърпайки го за ръкава. — Гладна съм — тя сплете пръсти в неговите и го поведе към храната. — Да не искаш да те убият? — изсъска веднага, щом се отдалечиха достатъчно.
— Той просто искаше да ме предизвика. Помислих си, че ще е забавно да му отвърна със същото.
— Мислиш ли, че Джилет го е изпратил?
— Не знам. Джилет го е наел, за да може да си краде добитък необезпокояван, но Сид се провали. Може би просто се опитва да защити репутацията си.
— Е, нямам намерение да му позволя да го направи, като те застреля.
— Защо не? Тогава ще можеш да си върнеш и ранчото, и кравите.
Не знаеше защо го каза, но съжали в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му.
Седемнадесета глава
Хана също го накара да си плати.
— Мислиш ли, че бих целунала един мъж и после ще искам да го застрелят заради няколко крави?
— Разбира се, че не.
Но можеше да си спести отговора. Беше я обидил, макар и не нарочно, и сега тя имаше намерение да не му позволи да го забрави. Тя не го остави и не отиде да се храни при Дрю. Не, позволи му да седне до нея, но от държанието й лъхаше такава студенина, че той си помисли дали не би му било по-топло, ако бе попаднал в снежна буря.
— Не мога да повярвам, че каза това дори и на шега.
— Не помислих. Тревожех се какво ще измисли Джилет.
Не трябваше да казва и това, защото й припомни, че не бе пожелал да сподели плановете си с нея.
— Извинявай, че го забравих. Но тъй като аз съм само една обикновена женица, която не е достойна да я посветиш в плановете си, просто спрях да мисля за това.
Бък знаеше, че беше изпаднал в немилост, но не можеше да проумее как беше стигнал до там. Единственото, което беше направил, бе да я целуне. Нещо толкова незначително не би могло да го обвърже за цял живот. Но това не бяха обикновени целувки. Той не беше целувал много жени, но достатъчно, за да знае, че случилото се между тях двамата беше различно.
Джейк дойде и се заприказва с Бък. После внезапно понижи глас и прошепна:
— Мисля, че твоят крадец на добитък е замислил нещо.
— Защо? — попита Бък.