— Откакто ти одра онази крава, държи хората си близо до себе си, но сега те се разпръснаха. Ще отида да предупредя момчетата.
— Ще си държа очите отворени — каза Бък, а Джейк се запъти към Люк, който седеше до огъня.
Точно сега Бък нямаше желание да мисли за Джилет. Искаше да разтопи леда в Хана, преди още да са приключили с вечерята. Целувките им не му излизаха от ума още от предната вечер. Никоя друга жена не му бе въздействала така, както Хана. И това вече продължаваше втора вечер поред.
Като се обърна към нея, той се настани така, че да може да държи Джилет под око.
— Съжалявам, че те засегнах.
Тя дори не го погледна.
— Няма ли да приемеш извинението ми.
— Приемам го.
Тя все още не го бе погледнала. Не се бе докоснала и до храната.
— Поне ме погледни, когато го казваш.
— Защо? — попита тя и го изгледа сърдито. — Да не мислиш, че красивото ти лице ще ме накара да забравя думите ти?
За миг Бък замръзна. Беше твърде изумен, за да й отговори. Никой до сега не го бе наричал красив. В присъствието на русокосите братя Атмор и Хаскинс, никой не забелязваше останалите момчета на Джейк.
— Наистина ли мислиш, че съм красив?
— Не знам за другите жени, които си целувал, но аз не бих целунала мъж, ако мисля, че е грозен.
Независимо от сърдития й тон, Бък почувства, че се изпълва с гордост. Хана мислеше, че е красив.
— Красив колкото Чет ли?
— Не.
Е, добре, той си го знаеше. Но се надяваше, че щом Хана е достатъчно сляпа да го мисли за красив, щеше да реши, че е по-красив и от Чет.
— Аз също мисля, че си много красива. Най-красивото момиче, което съм виждал.
— Не ти вярвам.
Но той виждаше, че й се иска да му вярва. Тя го слушаше.
— Още докато работех за баща ти мислех така.
— Но тогава си ме мразел. Поне така ми каза.
— И въпреки всичко си мечтаех за теб.
— Не ти вярвам.
— Така е.
Внезапен гняв обзе Бък. Той си изливаше душата пред нея, а тя го пренебрегваше, точно както бе направила преди толкова много години. Къде беше гордостта му? Забравил ли беше, че се бе заклел да не се влюбва в никоя жена от страх, че може да го изостави?
Не. Но не можеше да понесе Хана да му се сърди. Дори и да не беше напълно наясно с всичко останало, това му беше пределно ясно.
— Когато дойдох тук, исках да те накарам да платиш за всичко, което беше сторил баща ти. Не ми отне много време да разбера, че не бих могъл да го направя.
— Защо?
Това беше много добър въпрос. Той не знаеше защо. Единственото, което знаеше, беше, че от момента, в който я целуна, всичко се беше променило.
— Предполагам, че бях твърде зает да се тревожа за Джилет и липсващите крави и не забелязах, че чувствата ми към теб са се променили. Когато най-накрая си дадох сметка, вече беше твърде късно.
Хана леко се отпусна и спря да рови храната в чинията си. Тя обърна глава и го погледна.
— И с мен се случи същото.
— Какво?
— Разбрах, че не си като другите мъже, които познавам, и че мога да ти вярвам. В началото се страхувах от теб и мислех, че всичко, което искаш, е ранчото ми.
Той все още искаше ранчото, но то вече беше тясно свързано с Хана. Напоследък го занимаваше налудничавата мисъл, че би могъл да получи и двете.
— Мисля, че има доста неща, за които трябва да поговорим — каза Бък. — Предлагам да потърсим по-спокойно място.
Хана се извърна. Беше му трудно да различи в здрача, но тя като че ли леко се изчерви.
— Това ли искаш? Само да поговорим?
— От теб зависи.
Хана се изправи да отнесе чинията си в тенджерата с гореща, сапунена вода, която Мат Хаскинс държеше на огъня. Бък скочи на крака толкова бързо, че едва не падна. Той запази равновесие и забърза след Хана. Тя се обърна към него и понечи да каже нещо, но в този момент нещо зад гърба му привлече вниманието й. Внезапно на лицето й се изписа ужас.
— Люк внимавай с огъня! — изкрещя тя.
Бък се завъртя на пети точно когато Люк се извъртя в неистов опит да се опази от нажежените въглени на лагерния огън. Той се претърколи напред, секунда след като докосна въглените. Бък грабна едно одеяло и го метна върху рамото на Люк, за да загаси малките огнени езици, които прогаряха ризата му. Минута по-късно Мат изля отгоре му кофа студена вода.
— Какво стана? — попита Бък.
— Не знам — отговори Люк. — Както си ходех и изведнъж вече се търкалях на земята.
— Бараклоу го спъна — каза Хана. — Видях го. Той промуши пръчка между краката му.
Бък се обърна и видя Бараклоу да стои точно зад него с разкрачени крака и с ръка върху пистолета си. Той нарочно бе спънал Люк, за да предизвика свада.
— Това беше постъпка на страхливец — чу се Бък да казва с учудващо спокоен глас, като се имаше предвид гнева, който го бе обзел.