Чет се приближи до тялото и провери раната.
— Два изстрела и двата право в сърцето с разлика от около сантиметър. Или си дяволски добър стрелец, или аз съм много по-добър учител, отколкото съм си мислил.
— Просто късмет — каза Бък. — Много голям късмет.
След това работата потръгна бързо. Джилет повече не се възпротиви срещу правото на собственост на Бък и Хана върху добитъка с дамгата като шестоъгълна звезда. Беше решено да убиват по една крава, когато срещнат други непознати клейма и всички те доказаха, че кравите са били откраднати. Така останалите животни бяха върнати на собствениците им.
Бък беше сигурен, че по-голямата част от откраднатия добитък беше вече изпратен някъде в Небраска. Още преди да беше свършило лятото, там щяха да се озоват и кравите на Хана.
Когато стигнаха до ранчото на Уолтър Евънс, завариха там Сара Гросек да се грижи за болната му дъщеря. Уолтър им помогна да привършат със събирането и преброяването на животните.
— Трябва да си призная, малко съжалявам, че се прибирам вкъщи — каза Джоди Биймиш на Бък, когато настана време да се разделят. — За първи път, откакто съм в Тексас, почувствах, че съм сред приятели.
— Сигурна съм, че жена ти ще се радва да чуе това — каза Хана. — Но няма да е истински щастлива, докато не те види да се прибираш у дома. Трябва да я доведеш на гости. Крайно време е всички жени в околността също да се опознаем по-добре.
Джилет и хората му дори не се сбогуваха с тях. Веднага щом напуснаха границите на ранчото им, те се оттеглиха от преброяването.
Госпожа Гросек бе решила да остане при дъщерята на Уолтър Евънс още ден-два.
— Няма да ти липсвам, след като госпожа Максуел е с теб — каза тя.
Ездата обратно към ранчото се превърна в едно шумно, весело пътуване за повечето от момчетата. Дори и Зийк се присъедини към някои от техните невъздържани забавления.
Бък не можеше да преодолее тежестта в гърдите си. Той бе благодарил вече на Джейк за това, че бе дошъл. Щеше да изкаже благодарността си и на другите, преди да си тръгнат, но знаеше, че това няма да е достатъчно. Искаше да им каже толкова много неща. Чувстваше как огромна буца се събираше в гърлото му, ставаше все по-голяма и му пречеше да намери думи, с които да изкаже всичко, което бе таил в себе си толкова дълго.
— Какво те тревожи? — попита Хана, улавяйки тревожното му настроение.
— Те! — призна той колебливо. — Моите братя, както би казала ти, моето семейство.
— Кога най-сетне си го призна?
— Когато се изправих срещу Бараклоу, а всички останали бяха взели мерки Джилет и хората му да не се намесят.
— Не и преди това?
— Може би дори по-рано, но след това вече не можех да отричам.
— Ще им кажеш ли какво чувстваш?
— Късно е. Трябваше да им кажа всичко това още преди години, но не знаех как.
— Може би можеш да направиш нещо за тях?
— Единственото, което иска Джейк, е да се прибера обратно у дома.
Хана му се усмихна.
— Да, знам — каза Бък. — Предполагам, че наистина чувствам „Броукън Съркъл“ свой дом. Джейк ми предложи да ми даде земя, преди да си тръгна, но не мога да приема ранчо като подарък от Джейк. Трябва сам да си го заслужа.
— Не знам какво да кажа. Никога не съм имала братя, сестри или приятели. Завиждам ти, че ги имаш.
Уил и Зак ги посрещнаха, яздейки в галоп. Изабел и Идън не бяха много по-назад. Докато стигнат ранчото, около тях настана истинска врява. Остатъкът от деня прекараха в топлене на вода, за да се изкъпят. Трябваше да отмият от себе си натрупаната мръсотия по време на двуседмичното преброяване.
Когато всички се нахраниха и почистиха кухнята, бяха толкова уморени, че незабавно се отправиха към постелките си и заспаха изтощени. Въпреки изтощението между тях цареше приятелството, което Бък помнеше от времето, когато бяха само момчетата на Джейк и спяха в бараката за работниците. Дори и Зийк донесе матрака си от хамбара, за да бъде с тях тази нощ.
Бък не можа да се наспи добре. Когато утрото настъпи, му беше трудно да се присъедини към приповдигнатото настроение на останалите. Уил и Зак бяха щастливи, че Хана отново ще поеме задълженията си. Бък помисли, че Изабел сигурно чувства облекчение, защото отново ще се прибере в собствената си къща, където домочадието й ще е в безопасност. Джейк и момчетата бяха щастливи навсякъде, където беше и Изабел.
Бък бе нетърпелив да напусне „Броукън Съркъл“ и да поеме по своя път. Но сега, когато му се даваше втори шанс да оцени какво беше оставил зад себе си, той не искаше да ги пусне да си тръгнат. Когато всички се събраха на двора преди да отпътуват, той протегна ръце към Идън и тя се впусна да го прегърне.