— Довиждане, малка сестричке — прошепна той в обърканата й косица, докато я вдигаше на ръце. — Ще ми липсваш.
— Ти на мен също — каза Идън, обви ръце около врата му и го целуна право в устата.
Бък също я прегърна силно в отговор. Поне на Идън можеше да покаже чувствата си, без да се притеснява.
— Ще ме задушиш!
Той не беше осъзнал, че я е прегърнал толкова силно.
— Извинявай, но не искам да те пусна да си ходиш.
— Няма да се наложи, ако се прибереш с нас.
— Сега Бък има нов дом. Може би ще дойде да ни види през зимата.
Бък вдигна поглед и видя, че Изабел ги наблюдава.
— По-добре иди да кажеш довиждане на Зийк — каза тя на дъщеря си. — И не забравяй да благодариш на Хана, че ни позволи да останем в къщата й.
Двамата загледаха как Идън се отдалечава.
— Много й липсваш — каза Изабел. — Надявам се да си дойдеш у дома за Коледа.
Бък си спомни Коледите, които бяха прекарали заедно. Първите две посрещнаха в хотела, а последните четири в тяхното собствено ранчо. Той знаеше, че и тази година иска да бъде с тях на Коледа.
— Ще дойда.
— Обещаваш ли?
Съмнението в очите на Изабел го нарани. Той се наведе да я целуне по бузата, нещо, което никога не бе правил досега. Тя изглеждаше изненадана, но щастието бързо върна топлината в очите й. Когато той опита да се отдръпне, тя протегна ръка да го спре.
— Не се шегувай с мен за Коледа.
— Ще дойда — каза той. — Зийк също.
Изабел обви ръце около врата му и го прегърна.
— Благодаря ти — прошепна тя. — Няма да е същото, ако не си дойдете и двамата.
Бък внезапно се почувства неловко, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Затова прегърна Изабел в отговор. Тя беше по-ниска от него, изненадващо крехка и слаба. Винаги бе мислил, че е много силна, буквално несломима жена.
Сега осъзна, че не е така и му се прииска да я закриля.
— Обръщам гръб само за миг и ти веднага се опитваш да ми откраднеш жената.
Бък отскочи назад притеснен. Вратът му пламна, независимо от широката усмивка на Джейк. Но не си тръгна. Сега имаше възможността да каже неща, които трябваше да сподели още преди години.
— Просто си казвахме довиждане. Тъй като Изабел е единствената, която бих могъл да нарека майка, не ми се стори достатъчно само да се ръкуваме.
— А щом аз съм единственият, когото можеш да смяташ за баща, ще прегърнеш ли и мен?
Бък помисли, че Джейк се шегува, но не можеше да бъде сигурен. Какво пък? Най-много Джейк да го събори на земята. Нямаше да го убие.
— Разбира се.
Бък така и не можа да разбере кой беше по-изненаданият от двамата. Или по-скованият и тромавият. Никога повече не би го направил, но се радваше, че го бе сторил поне веднъж. Надяваше се, че този жест ще покаже на Джейк колко му е благодарен — много по-добре от всякакви думи.
— Бък обеща да си дойде за Коледа и да доведе и Зийк — каза Изабел, бършейки сълзите от очите си.
— Това причина ли е да плачеш? — попита Джейк, на когото му отне малко по-дълго да се съвземе, отколкото Бък беше очаквал.
— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Откакто се роди Идън плача за какво ли не. А ти да се пазиш! — обърна се тя към Бък. — Само месец, откакто си тръгна, и вече те простреляха и се забърка с някакъв стрелец.
— Бягай, докато още можеш — обади се Джейк. — След минута вече ще те е увила в пелени.
— Дойдох да кажа довиждане — измънка Дрю. — Да не си посмял да ме прегърнеш, защото ще ти фрасна един по носа!
Бък усети как започва да го изпълва истинско щастие.
— Ще ме заплашваш, така ли?
Той се спусна към Дрю. Хвана ръцете й и ги задържа зад гърба й. След това притисна борещото й се тяло към гърдите си. Допира на младите й гърди го стресна толкова много, че едва не я изпусна. Винаги си бе мислил за Дрю като за същество без пол. Вече не би могъл да го прави.
— Ти, грамадна буца такава — каза Дрю, докато го отблъскваше, бършейки ядно страните си с опакото на ръката си. — Трябваше да те гръмна и в другото рамо — тя рязко се завъртя, само за да види двамата пакостници, които стояха точно зад нея. Уил я гледаше с широко отворени очи, смях искреше в очите на Зак.
— Само ако споменете на някого за това и сте мъртви и двамата.
Тя се отдалечи с наперена походка.
— Аз нямам нищо против да ме прегърнеш — каза Уил.
Бък знаеше, че вече не може да се отдръпне. От всички момчета Уил винаги бе имал най-много нужда от демонстрации на привързаност. Бък отново се почувства странно. Уил се държеше така, все едно в това нямаше нищо необикновено. На Бък също му се искаше да възприема нещата така естествено.