— Да не си посмял да ме прегърнеш — каза Зийк. — Аз не съм ти брат.
— Никой не би могъл да ми плати достатъчно, за да го направя — отвърна Бък. — Не искам да хвана въшки.
— Ако знаех, че ще се прегръщаме, щях да си остана у дома — присъедини се и Люк.
Бък вдигна поглед. Те всичките бяха там — Чет, Мат и Шон.
— Ако знаех, че ще трябва да прегръщам и теб, нямаше да ти позволя да припариш тук — изстреля Бък.
За момент се поколеба. Ако прегърнеше единия, трябваше да прегърне и останалите. Всичко, което бе започнало като импулс, сега придобиваше съвсем различни измерения. И все пак, една прегръдка не би могла да изрази чувствата му към всички тези хора и благодарността му, че дойдоха да му помогнат, без дори да ги е молил. Нито пък би могъл да им благодари за чувството на принадлежност, което му даваха, и това, че се чувстваше част от нещо толкова сърдечно и удивително.
Зийк нямаше да го остави на мира след всичко това, но той бе преживял и по-лоши мигове.
— Не се бави дълго тук — каза Люк, докато отговаряше на прегръдката му. — Идън харесва твоите приказки преди лягане вечер.
След това не му бе трудно да прегърне Шон. Беше пораснал и беше станал огромен и мускулест. Все едно трябваше да прегърне двама души едновременно.
— Не мога да разбера защо е нужно да хващаме добичетата с ласо — обърна се Бък към Джейк, — когато Шон би могъл с един удар да ги свали на земята.
Шон се усмихна, горд от внушителното си телосложение.
— Сигурен ли си, че не искаш да останем? — попита Чет.
Той и Бък винаги си бяха съперничили кой е по-достоен да стане управител на ранчото на Джейк. През последните шест години си бяха поделяли почти всички задължения и Джейк рядко изтъкваше, че единият или другият е по-добър.
— Всичко е наред вече — каза Бък. — Но след като си бил целият път до тук, може пък и да останеш да помогнеш.
Чет закачливо го удари по рамото.
— Хей, вие двамата, побързайте! — каза Джейк. — Дрю вече си плю на петите заедно със Зак и Уил.
— Благодаря ти — каза Бък, докато прегръщаше Чет. — Надявам се да мога да ти върна услугата.
— Само не се оставяй да те убият. Изабел и Идън няма да го преживеят.
Докато ги гледаше как се отдалечават, Бък почувства, че част от него също си тръгва с тях и от това леко го заболя. Почти му се прииска да си тръгне и той и да се върне във времето, когато Джейк и Изабел ги осиновиха.
— Беше отвратително!
Бък се обърна към Зийк, но ядът му изчезна в мига, в който съзря лицето на приятеля си. Видя самотата и чувството за изолираност, които той самият бе изпитвал допреди малко. Той осъзна, че на Зийк все още му предстоеше да измине дълъг път, докато и той намери своето спокойствие.
— Почувствах се добре — каза Бък. — Щеше ми се да го бях направил по-рано.
— Мисля, че беше много мило — намеси се и Хана. — Ако имах братя и сестри, щях да ги прегръщам през цялото време.
Би прегръщала всички и най-вече Бък.
— Жените обожават прегръдките — каза Зийк с презрителен тон.
— Не бих казал, че ми допадат такива неща — присъедини се и Том, — но предполагам, че щом става дума за семейството, е в реда на нещата.
— Те не са мое семейство — каза Зийк.
— Напротив — противопостави се Бък. — Те са много по-добро семейство от това, което ние с теб заслужаваме.
С напредването на деня растеше и напрежението. Бариерата, която Бък разруши в отношенията със семейството си, му бе помогнала да преодолее и задръжките си по отношение на нарастващата привързаност към Хана. Беше странно как един човек може да иска нещо толкова силно, а дори да не го осъзнава. Сега, когато бе признал, че има семейство, което го обича, въпреки всичките му опити да остане емоционално неангажиран, не му беше трудно да си признае, че харесва и Хана.
Искаше свое собствено семейство. И знаеше, че иска да създаде това семейство с Хана.
Хана като че ли усети, че нещо между тях се беше променило. Тя не се държеше по различен начин, но погледът й бе променен. Гледаше към него все по-често. Бък чувстваше нетърпението й. Друг път пък беше замислена, а понякога дори уплашена. Той предполагаше, че новите им отношения я караха да се държи така.
Зийк също разбираше, че нещо се е променило. Не беше казал нито дума, но около дузина пъти този следобед Бък усети острия поглед на Зийк да прогаря гърба му. По време на вечерята беше необщителен както винаги. Но вместо да ръмжи, когато някой го заговореше, той местеше поглед от Хана към Бък и обратно. На лицето му беше изписано, че не харесва това, което вижда.