Единствено Том Гладис не се вълнуваше от нищо. От момента, в който Бък го увери, че ще остане с тях през лятото, той не спря да бъбри за нещата, които трябваше да се свършат, докато дойде време за есенното събиране и преброяване на добитъка.
— Мисля, че трябва да построим няколко водоема в някои от тези каньони — каза той. — Имаме достатъчно вода през пролетта и в началото на лятото, но няма да е достатъчно, ако не намерим начин да я задържим.
— Потокът обикновено пресъхва към края на лятото — обади се Хана. — Предполагам, че и с другите потоци в околността е така.
— И ти, най-вероятно, знаеш как да построиш бентовете? — измърмори Зийк, недоволен, че Том ще му се мотае в краката цяло лято.
— Ами виждал съм как строят няколко — каза Гладис.
— Кравите могат да ходят и на реката — гласеше отговорът на Зийк. — Не вярвам да мислиш, че и тя ще пресъхне?
— Не искам добитъкът да ходи толкова далеч, когато е горещо — намеси се Бък. — Няма да натрупат необходимото тегло. Не е зле през следващите няколко дни да се поогледаш и да видиш къде ще е подходящо да се построи водоем.
— А аз какво ще правя, докато той се бори със скалите и калта наоколо?
— Ще се грижиш мухите да не притесняват кравите. Подозирам, че ще ти отнеме цялото лято.
— Ами ти? — попита го Зийк. — В градината ли ще работиш? — той хвърли изпълнен с неприязън поглед към Хана.
— Трябва да се погрижа това ранчо да заработи с пълна сила. Искам да потърся ливади за сено или поне да избера места, където да направим. Трябва да проуча дали ранчото може да изхрани още добитък, или ще трябва да ограничим бройката, за да не изпасат поляните до корен. Ако остане време, ще прегледам и биковете и ще видя дали не можем да подобрим породите.
— Това означава да не слезеш от седлото поне три месеца — доста по-дружелюбно отбеляза Зийк и бутна стола, изправяйки се. — Хайде, взимай си завивките и идвай! Определено първо ще трябва добре да си починеш.
— Да си взема завивката? — учуди се Бък. — За какво, за Бога, говориш?
Зийк погледна първо Хана и после отново впери поглед в Бък.
— Няма да спиш в къщата — обяви той.
— И защо не?
— Защото госпожа Гросек не е тук.
Бък не трябваше да поглежда към Хана, за да знае, че тя вече се е досетила за това.
— Това ще те притесни ли?
— Не виждам защо.
Тя стана и занесе чинията до мивката. Бък направи същото, без да се замисля.
— Трябва да спиш в хамбара — отбеляза Зийк.
— Там има само две легла — отговори Бък.
— Аз мога да спя и на открито — предложи Том.
Той също занесе чашата и чинията си до мивката.
— Имаме пет легла и сме само четирима. Не виждам смисъл някой да спи на открито.
— Може би трябва да остана в къщата и да ви държа под око? — каза Зийк.
Бък не знаеше какво го е прихванало Зийк, но фактът, че се опитваше да му казва какво да прави, започваше да го дразни.
— Искаш да спиш в краката ми ли? Или ще е достатъчно да спиш пред вратата?
Зийк удари с юмрук масата толкова силно, че един нож падна на пода.
— Никое място няма да е достатъчно близо с вас двамата, когато се държите така, като че ли не можете да се наситите един на друг.
Осемнадесета глава
— Наистина ли нямаш нищо против да остана в къщата? — Бък попита Хана.
Зийк беше излетял като хала през вратата малко по-рано. Том беше останал, продължавайки да говори за плановете си, докато те двамата разчистваха масата и миеха чиниите. След като бе помагал на Изабел, Бък счете, че би било невъзпитано от негова страна да не помага и на Хана.
— Не, нямам нищо против — отговори Хана.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че няма против — обади се Том. — Никоя жена не би предпочела да остане сама в къщата. Бях започнал да го обяснявам на Зийк, но той явно не искаше да чуе и една моя дума.
— Нито пък от мен — каза Бък.
Том стана и изплакна чашата си.
— По-добре да лягам. Ще се наложи доста да пояздя утре.
— Отваряйте си очите двамата със Зийк за Джилет или хората му — предупреди го Бък.
— Нали не очакваш отново да създава проблеми?
— Не знам — отвърна Бък. — Но не ми прилича на човек, който ще остави нещата просто така.
— И какво би могъл да направи? — попита Том.
— Това, че не знам отговора на този въпрос, ме безпокои най-много — каза Бък.
— Аз пък не се тревожа — усмихна се Том. — Ето кое му е хубавото да не си собственик на ранчо.
След като Том излезе, в кухнята настъпи неловко мълчание.
— Майка ти кога каза, че ще си дойде?
— След ден-два. Зависи от състоянието на дъщеричката на господин Евънс.