Ако си беше въобразила, че вярата й в по-добрата му природа ще смекчи отношението му към нея, то тя скоро откри, че е сгрешила. Яростният пламък отново се върна в очите му.
— И какво получих в замяна? Твоето пренебрежение. Не бях достатъчно добър за теб, за да говориш с мен или поне да ме погледнеш. Не получих дори и бегла усмивка за благодарност. Защо? Мислеше си, че твоят малък беден роб може изведнъж да реши, че е човешко същество и дори да има дързостта да те заговори?
Гневът му беше толкова унищожителен, че Хана остана безмълвна, с вперен в него поглед. Никога не беше мислила, че той ще приеме поведението й по този начин. Как ли щеше да реагира, ако знаеше колко безсънни нощи е прекарала в мисли за него.
— Ако бях говорила с теб, баща ми отново щеше да те пребие. Ако пък видеше, че се отнасям приятелски с теб, можеше да стане и по-лошо. Единственият начин да ти благодаря беше да се преструвам, че не съществуваш.
Той не повярва на думите й. Виждаше го в погледа му, в стойката му. Ръцете му бяха свити в юмруци, а челюстта му стегната. Е, добре, нямаше да си губи времето да го убеждава.
— Стаята вероятно не е почиствана от известно време — каза тя.
Тя се обърна и тръгна по коридора. За момент се чуваха само нейните приглушени стъпки. Точно когато щеше да се обърне, за да види защо не я следва, тя чу острото тракане на ботушите му по голите дървени дъски.
Хана отвори вратата на стаята, която баща й беше направил за синовете, които така и не му се родиха. Тя се поколеба за миг, но после решително влезе. Почувства се странно, все едно е нарушила някаква забрана. Първото нещо, което се забелязваше в стаята, беше огромното легло с балдахин. На двете стени, един срещу друг, се намираха два гардероба. На прозореца имаше пердета, три износени черги, които покриваха по-голямата част от пода, както и три стола, две маси и едно бюро.
Всичко беше празно. И никога не беше използвано.
В сравнение със стаята на Хана, тази беше направо луксозна. Още едно доказателство колко много баща й ценеше синовете, които така и не му се родиха, за сметка на дъщерята, която имаше. Хана си каза, че е глупаво да продължава да страда заради това, но нищо не можеше да направи. Всяко влизане в тази стая беше като отваряне на незаздравяла рана.
— Достатъчно голяма е и за двама ни със Зийк — каза Бък.
Гласът му я стресна. За секунди беше забравила, че той е точно зад нея.
— Ти ли си избирала мебелите?
Тя го погледна право в очите.
— На мен ми беше забранено да влизам тук.
За момент изненадата омекоти намръщеното му лице и той стана още по-красив. В крайна сметка тя се оказа права. Независимо от ръста и силата, в него все още бе останала част от момчешката му невинност.
Той нямаше гъста брада като баща й и останалите мъже от общността. Тя можеше да проследи наболите косъмчета по челюстта, брадичката и над горната му устна, но бузите му бяха гладки. Веждите му — тъмни и плътни, не се събираха в средата над носа му. Кожата му беше загоряла, но беше златиста на цвят, а не кафява като на другите мъже, които беше виждала. Косата му беше къса и добре подстригана.
Но очите му я впечатлиха най-много. В тях нямаше нищо младежко или невинно, никаква топлинка или дружелюбност. Стойката му не издаваше с нищо яростта, която бушуваше в него, но очите му казваха всичко.
— Не си влизала дори и за да почистиш?
— Не. — Очевидно баща й не беше единственият, който смяташе, че жените не стават за нищо друго, освен да домакинстват. — Вероятно ще трябва да отвориш прозореца. Не е проветрявано от години.
— Не се притеснявай за това — отговори Бък. — След времето, прекарано във вашия хамбар, малко прахоляк няма да ме притесни.
— Не си спал там от много време.
— Но си спомням всичко много добре.
Тя беше сигурна, че е така. Изглеждаше й точно като човек, който никога не би забравил нищо.
— Аз и мама ще изчистим утре — каза тя. — Ако ти само…
— Не искам никой да влиза в стаята ми. — Той изобщо не се опитваше да направи нещата по-поносими и за двамата. Чисто и просто й заповядваше да стои далеч от него. — Ако ми трябва нещо, ще си го свърша сам.
— Добре. — Тя нямаше никакво намерение да се кара с него. — Сега трябва да се погрижа за вечерята. Кога ще искате да ядете?
— Когато сме тук, няма значение. Ако сме някъде из ранчото, когато се приберем.
— Трябва да бъдеш малко по-конкретен. Аз и майка не можем да сме ви на разположение през цялото време.
— Ще имате достатъчно време да измислите нещо. Ако сме били из ранчото, ще отнеме известно време, докато се погрижим за конете и се измием.
Хана беше изненадана и доволна, че някой го е възпитал да се мие преди вечеря. Имаше усещането, че Бък Хобсън не би приел съвет лесно, особено пък от нея.