Едно почукване на вратата й я стресна.
— Хана, добре ли си?
Тя седна в далечния край на леглото.
— Да.
Той замълча за момент.
— Сигурна ли си?
— Да.
Отново тишина.
— Мога ли да вляза?
— Не.
Въпреки това той влезе. Не можеше да види лицето му в тъмното, но по стъпките му позна, че гневът му се бе уталожил. Независимо от това, тя знаеше, че душата му все още беше изпълнена с горчивата болка, която бе преживял преди толкова много години.
— Не исках да прозвучи така, сякаш те обвинявам за това, което ми се е случило — гласът му дойде от сенките, плътен и успокояващ.
— Не съм си го и помислила.
Той се приближи и седна от другата страна на леглото.
— Когато дойдох тук, единственото, което исках, беше да изплатя дълговете и да ви накарам да ми продадете ранчото. Опитах се да не ти обръщам внимание, но не успях. Докато се усетя, вече не можех да спра да те целувам. Тази вечер осъзнах, че толкова те харесвам, че не искам да спирам.
Дъхът на Хана спря. След това сърцето й заби лудо в гърдите й. Бък я обичаше. Не го беше осъзнал още, но я обичаше. И докато това беше така, тя нямаше да се тревожи за друго.
— Но не мога да ти обещая нищо — продължи Бък. — Може би след време, но не съм сигурен. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Не очаквам да ми кажеш, че ме обичаш, само защото аз…
— Но аз те обичам — каза Хана, ужасена, че е търсела обещания от него, преди самата тя да е дала някакви. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце и го придърпа към потока светлина, която падаше в средата на леглото й. — Ако не те обичах, нищо от това нямаше да се случи.
Той се наведе напред, обгърна с ръка тила й, придърпа я към себе си и я целуна.
— Все още не мога да ти обещая нищо.
— Знам, но докато знам, че държиш на мен, всичко е наред.
Легнаха от двете страни на леглото обърнати един към друг, с преплетени помежду им пръсти.
— Не би трябвало да ми имаш такова доверие. С нищо не съм го заслужил.
— Не си направил нищо, за да го загубиш.
Бък се облегна на лакътя си. Лунната светлина осветяваше половината му лице, докато той се взираше в нея. Приличаше й на призрачен любовник, дошъл да получи своята награда. Тръпки преминаха по цялото й тяло. Преди още да успее да формулира надигащите се в съзнанието й въпроси, той се наведе и я целуна. Една дълга, упойваща целувка.
Тази целувка нямаше нищо общо с онези, които си разменяха в кухнята. Усещането на тялото му, легнало до нея, я караше да трепери много по-силно. Тя лежеше в прегръдките на мъжа, когото обичаше — мъжът, който, бе сигурна в това, също я обичаше. В спалнята й. В леглото й… Сами!
Страхът, който я бе обзел, ограниченията, които й налагаше разума, бяха заличени от вълнението, че Бък държи на нея. От желанието да бъде с него и надеждата да го убеди, че това, което изпитваха един към друг, беше достатъчно, за да си дадат обещание за цял живот.
Независимо от сладкия вкус на целувките му, от омайващото му присъствие, тя не можеше да заглуши напълно гласа на разума, който я предупреждаваше да внимава. Докато отстъпваше пред силата на милувките му, в плен по-скоро на страстта, отколкото на разсъдъка си, тя осъзна, че нуждите на тялото й влизат в противоречие със страха й от мъжете. Запита се обича ли го достатъчно, за да му се отдаде изцяло. Нуждаеше ли се от него толкова силно, че да се престраши?
Да. Никога не би могла да бъде цяла, завършена, ако го отблъснеше от страх. Това беше начинът, по който реагираше Бък. Не би могла да му покаже, че греши, ако самата тя не успееше да преодолее страховете си.
Хана обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Въпреки оскъдната лунна светлина, тя съзря въпроса в очите му. Целуна го.
И последните задръжки на Бък паднаха, а жаждата му за нея се отприщи като силен пламък, който обгърна Хана и разгоря жаравата на собственото й желание, докато не я превърна в буен огън. Огън, който изпепели преградите, поставени от разума й и оковите на сковаващия страх, оставяйки я свободна и изпълнена с копнеж.
Този път не се отдръпна, когато почувства гърдите си прилепени към неговите. Тялото й не се скова, когато усети твърдото му желание, притиснато към нея. В слабините й се разгоря огън, който постепенно обхвана цялото й тяло и тя притисна извивката между бедрата си към горещината на страстта му.
— Защо трябва проклетата ти рокля да има толкова много копчета? — измърмори Бък.
Хана се питаше същото, докато се опитваше да му помогне да разкопчае дузината копчета от яката до талията си. В мига, в който и последното копче беше разкопчано, пръстите й се заеха с копчетата върху ризата на Бък. Още откакто се бе грижила за раната му, бе копняла да прокара ръце по голите му гърди.