При това Бък вероятно го завладя същият огън, който изгаряше цялото й същество. С хлъзгави от пот тела и накъсан от обзелото ги желание дъх, те изкачиха заедно върха, докато яростната буря, която бушуваше в тях, не избухна с пълна сила.
Хана беше сигурна, че умира. Като че ли тялото й се беше разпаднало на малки частици, които летяха над нея. Тя цялата трепереше толкова силно, че си мислеше, че никога няма да се успокои. Много бавно треперенето й се успокои и тя повярва, че въпреки всичко ще оцелее.
Бък се строполи до нея, а горещият му, накъсан дъх пареше страните й. Тя се пресегна и го погали по бузата. Независимо дали го осъзнаваше, той вече й принадлежеше. Щеше да му даде малко време да се научи да вярва в любовта, да повярва в нея, ако не на всички останали жени. Но той й принадлежеше.
Сега и завинаги.
Деветнадесета глава
Хана не можеше да дочака Зийк и Том да привършат със закуската си, за да може да поговори с Бък. Той й бе казал, че не може да й обещае нищо, но също така беше казал, че държи на нея. Искаше й се да повярва, че един ден би могъл да я обикне, да поиска да се ожени за нея, но знаеше, че за мъжете да правят любов с една жена не означаваше задължително да се оженят за нея. Може и да беше наивна, но това го знаеше много добре.
Щеше да е добре, ако си го беше спомнила предната вечер. Не че това би променило нещо. Тя го желаеше също толкова много, колкото и той нея. Просто се страхуваше, че желанията им имаха различни причини.
Стори й се, че Зийк я наблюдава по-внимателно тази сутрин, но може би само си въобразяваше. Дали Бък също изглеждаше различен? Не можеше да прецени. Дали се държеше по-различно? Не мислеше така. Но мъжете не влагаха същите емоции, когато правеха любов, както правеха жените. И това не трябваше да забравя снощи.
Беше толкова изнервена, че изгуби апетит. Едвам се сдържа да не се развика, когато Зийк си поиска кафе за трети път. Чакаше. Нервите й бяха опънати до краен предел, а устните й здраво стиснати. Беше скрила ръцете си под престилката, за да не видят, че ги е стиснала до болка.
Най-накрая Зийк бутна стола си назад.
— Предполагам, че е време да тръгваме, ако ще ходим някъде — той изгледа изучаващо Хана. — Може би е по-добре да не работиш много днес. Изглеждаш ми някак уморена.
Преди Хана да успее да се съвземе от шока, че Зийк е показал някаква загриженост към нея, вратата на кухнята се отвори и майка й влезе, следвана от Уолтър Евънс. С усмивка на лицето, майка й прекоси стаята и прегърна изумената си дъщеря.
— Ще се омъжвам — каза тя. — Уолтър ме помоли да се омъжа за него.
Хана стоеше зашеметена. Безмълвна. Забрави за Бък и себе си. Докато всички останали започнаха да поздравяват Уолтър и майка й, единственото, което тя можеше да направи, беше да наблюдава случващото се с недоверие. Не можеше да повярва, че след всичко, което беше преживяла, майка й отново щеше да повери живота си в ръцете на друг мъж.
Едвам издържа, докато мъжете излязат. Дори и когато видя Уолтър да целува майка й за довиждане, случващото се й изглеждаше нереално. Майка й никога не бе целувала баща й.
— Наистина ли го искаш, мамо? — попита Хана в момента, в който кухненската врата се затвори след мъжете.
— Напълно — отговори Сара. — Никога не съм мислила, че ще срещна мъж, който да ме обича колкото Уолтър.
— Но всичко стана толкова бързо?
— Той каза, че се е влюбил в мен в деня, когато му предложих чаша кафе.
— Ами ти? Преди Бък да дойде да живее тук, се страхуваше да говориш с който и да е мъж?
— Никога няма да мога да се отблагодаря на Бък за това, че ме накара да изляза от черупката си.
Хана все още не можеше да повярва. Всичко това беше наистина невероятно. А и противоречеше на всяка дума, която майка й бе изрекла някога, на всичко, което тя би очаквала майка й да направи.
— Каква е дъщерята на Уолтър? — попита Хана.
— Десет годишно момиченце, което се страхува и от собствената си сянка.
— Значи искаш да отгледаш още една дъщеря?
— Бих отгледала още десет, ако имам до себе си мъж като Уолтър.
Хана винаги бе харесвала Уолтър, но никога не бе гледала на него като евентуален жених.
— И какво толкова ти харесва в него?
Майка й издърпа един стол до масата и с жест подкани Хана да седне до нея.
— Той се интересува от мен… От това, което мисля или чувствам. От това, което ме прави щастлива.
— И откъде знаеш, че няма да се промени, когато се ожените?
— Когато за първи път ми предложи, аз отказах. Предполагам, че бях твърде изненадана, за да му повярвам. Казах му, че никога няма да се омъжа отново и му обясних защо. Тогава той ме попита какво би могъл да направи, за да промени решението ми. — Сара взе ръцете на Хана в своите. — Страхувам се, че не бях много откровена с него и му казах неща, които не бяха истина. Казах дори, че не искам да живея в ранчо, но той обяви, че ще продаде ранчото и ще се преместим в Утопия. Аз настоях за Остин и той отново се съгласи.