— Вярваш ли му?
— В началото не бях сигурна. Но когато видях как се грижи за дъщеря си и чух от самата нея как се е грижил за майка й, преди да почине, му повярвах. И реших да му кажа истината. Бих живяла навсякъде, където поиска, стига да ме обича и да се грижи за мен, да не ме малтретира и да не ме приема за даденост.
— И?
— Той отговори, че иска до себе си партньор и другар, а не роб.
Усмивка озари лицето на майка й и Хана за първи път си даде сметка, че тя е много хубава. Не изглеждаше стара, уморена или изплашена. Изглеждаше красива. А и защо не? Та тя беше само на четиридесет и две!
— Каза също, че иска и любовница. Страхувам се, че започнах да заеквам като младо момиче на първа среща с любимия. Каза, че съм красива и мисълта как прави любов с мен не му е давала мира от година насам. Представяш ли си Хана? Някой да мисли, че съм красива! Натаниъл дори веднъж не го спомена. Дори, че съм поне малко хубава. За малко да попитам Уолтър дали конят му не го е ритнал по главата.
Хана прегърна майка си. До снощи сигурно не би разбрала защо това е толкова важно за нея, но вече знаеше.
— Красива си, мамо. Винаги си била.
Майка й отвърна на прегръдката й.
— Благодаря ти скъпа, но е много по-различно, когато ти го каже някой мъж.
Сара сключи ръце под брадичката си.
— Не мога да повярвам, че ми се случва подобно нещо. Продължавам да мисля, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън. И ми се иска Натаниъл да беше жив, за да мога да се изплюя в лицето му — тя погледна виновно. — Знам, че е ужасно да говоря така, но мразех този мъж. Доставяше му удоволствие да бъде жесток. След двайсетте години, прекарани с него, ми е трудно да повярвам, че Уолтър иска да ме направи щастлива.
— Решихте ли вече на коя дата?
— В края на седмицата.
Самата мисъл за сватбата й се струваше невероятна. Но това, че щеше да се състои само след пет дни, направо шокира Хана. Внезапно реалността я връхлетя с цялата си сила.
— Къде ще живеете?
— В неговото ранчо.
— Ами аз?
— Ти ще си останеш тук. Винаги си искала да имаш собствено ранчо. Ще идвам да ти помагам, а и няма да имаш нужда от толкова голяма градина, след като аз няма да живея тук.
Хана реши да не припомня на майка си, че всеки един от тримата мъже ядеше няколко пъти повече от нея.
— Нямах това предвид. Как ще живея тук сама?
— Омъжи се за Бък. Казах ти да го направиш още преди седмици.
— Бък не е влюбен в мен от месеци, а и винаги съм казвала…
— Знам какво си казвала — прекъсна я майка й. — Но и двете говорехме така заради баща ти. Уолтър не е такъв, нито пък Бък. Време е и двете да променим мнението си за много неща.
Дните, които последваха, изобщо не бяха чак толкова напрегнати, колкото бе очаквала Хана.
— Уолтър обеща да ми купи нови дрехи — обяви майка й. — Къщата му е напълно мебелирана и няма да ми трябва нищо оттук.
Дори не искаше да вземе собственото си легло.
— Искам да забравя за годините прекарани с баща ти, а това легло непрекъснато ще ми напомня за тях.
— Нали ще идваш да ме виждаш? — попита Хана.
— Разбира се.
Но Хана знаеше, че майка й вече е загърбила последните двадесет години от живота си. Разбираше я и въпреки това се чувстваше тъжна и самотна. Дори подкрепата на Бък не можеше да компенсира загубата на жената, която е била единственият й приятел и събеседник през целия й живот.
Уолтър беше настоял сватбата да се състои в Утопия.
— Не искам някой от онези хора да се усъмни, че не сме направили всичко както е редно — обясни той.
— Не ме интересува какво ще си помислят онези хора — беше казала майка й.
— Но мен ме интересува. Искам всеки в този град да те уважава така, както те уважавам аз.
Пристигнаха в Утопия един ден преди венчавката. Веднага щом се настаниха по стаите, Уолтър изпрати Хана и майка й по магазините да купят булчинска рокля.
— Уолтър не разбира, че не можеш просто така да влезеш в магазина и да си купиш вече ушита рокля — каза майка й.
— И какво ще направиш?
— Все някоя жена е запазила роклята си от сватбата и може би ще ми позволи да я купя или поне да я взема на заем.
— Мамо, не мисля, че…
— Знам какво ще ми кажеш — прекъсна я майка й. — Че ще са груби с мен и сигурно си права. Може би дори няма да ми позволят да прекрача прага на домовете им, но мен това не ме интересува. Искам да си купя рокля и няма нужда Уолтър да узнава какво ще ми се наложи да преживея, за да го направя.