— И за кого от двамата ще се омъжиш? — попита Том, попивайки всяка дума, която излизаше от устата на Мелиса, като че ли беше Божията истина.
— За никого от двамата. Мъжете не се бият за съпругите си и не ги водят на вечеря. Те им правят деца и ги зарязват вкъщи. Няма да допусна да ми се случи подобно нещо.
Хана осъзна, че повече от всичко на света би искала Бък да бъде баща на децата й. Сигурна беше, че той никога не би я изоставил у дома, за да преследва жени като Мелиса.
След като се нахраниха, Хана стана и започна да разчиства. Том и Зийк вдигнаха масата, а Бък направи още един чайник с кафе. Мелиса не спираше да говори. Гневът на Хана се усилваше все повече с всяко прибрано ястие и всяка следваща измита чиния.
— Знам, че трябваше да предложа да помогна — каза Мелиса, точно когато Хана щеше да избухне, — но цял живот съм живяла по хотели и стаи под наем. Никога не съм влизала в кухня и никога не съм вечеряла там.
Думите й звучаха безобидно, но Хана ги прие като обида.
— В тази къща живеехме само трима души. Баща ми не виждаше смисъл да обособи отделна трапезария.
— Сега, след като Бък притежава това ранчо, сигурна съм, че ще…
— Не Бък притежава това ранчо — каза Хана, — а аз!
Опита се да не издаде злорадството си, но не беше много сигурна, че е успяла.
Очевидно за Мелиса тази новина беше доста неочаквана и неприятна изненада.
— Но аз мислех…
— Имаме срок от шест месеца да платим дълговете си — обясни Бък. — Ако успеем, ще получа половината от ранчото, но до тогава съм просто работник тук.
— Искаш да кажеш, че нямаш никакви пари?
— Беден е като църковна мишка. Единствените пари в домакинството идват от яйцата и маслото, които Хана продава.
Мелиса беше като вцепенена.
— От къде взимате пари да купувате храна?
— Отглеждам я — отговори Хана. — Имам градина, а също и пилета, крави и прасета.
— Това изисква много труд — отбеляза Мелиса.
— Работата наистина е много, особено след като майка й се омъжи и отиде да живее при съпруга си — намеси се и Бък. — Радвам се, че си тук и ще можеш да й помагаш.
Мелиса очевидно беше шокирана почти толкова, колкото и когато разбра, че той не разполага с пари.
— Нищо не разбирам от градини и никога не съм виждала прасе.
— Няма да е трудно да се научиш — обади се Зийк. — Сигурен съм, че Хана ще се радва да ти покаже.
Мелиса беше сразена. Тя изгледа Хана съсредоточено, като че ли преценяваше наново цялата ситуация.
— По-добре да лягаме — изправи се Бък. — Рано се съмва сега.
— Тя къде ще спи? — попита Зийк.
— В стаята на госпожа Гросек.
Хана вече бе решила, че това е най-логичното разрешение, но беше бясна на Бък, че отстъпва стаята на майка й, без дори да я е попитал.
— Не съм много сигурна, че е подходяща за живеене точно сега — каза тя. — Не очаквах да се наложи да я ползваме толкова скоро.
— Аз мога да разчистя вместо теб — каза Бък.
Хана понечи да протестира, но промени решението си.
— Аз ще го направя.
Знаеше, че е глупаво, но се притесни от невзрачните, износени рокли на майка си. Мебелите бяха избирани заради функционалността си, а не заради външния им вид. Отне й само няколко минути да прибере малкото неща, които майка й бе оставила там. Но беше невъзможно да заличи окаяното състояние на стаята.
Мнението на Мелиса за стаята беше ясно изписано на лицето й, но Бък спаси гордостта на Хана.
— Получаваш най-хубавата стая в къщата — каза той. — И най-голямото легло.
— Къде ще прибера дрехите си? — попита Мелиса, мръщейки се на единствения гардероб в стаята.
— Няма защо да ги разопаковаш — каза Зийк. — Няма да ти трябва подобно нещо, докато работиш в градината.
Под „подобно нещо“ имаше предвид копринената й синя рокля, украсена с безброй панделки и орнаменти, които щяха да стигнат за още дузина рокли. Смъкнатото под раменете й деколте беше толкова ниско изрязано, че Хана се запита дали Мелиса не е объркала дрехата с нощница. Според нея, не би било подходящо една жена да носи подобна рокля извън спалнята си.
— Нямам нищо по-скромно — каза Мелиса.
— Хана може да ти заеме някоя от нейните рокли — увери я Бък.
Хана беше много по-ниска и дребна от Мелиса. Нито една нейна рокля не би могла да й стане и Мелиса би трябвало да го знае.
— Чаршафите са в гардероба — каза тя на Мелиса, — а одеялата в раклата. Бък ще донесе сандъците ти. Оставям те да се настаниш. Не знам как си успяла да донесеш всичко това до тук — каза тя на излизане.
Бък беше толкова щастлив, че е открил сестра си, че не би имал нищо против да внесе и сто сандъка в стаята. Не спираше да се усмихва и да уверява Мелиса колко е щастлив, че го е открила и най-сетне той има свое семейство.