А Борис Матев, за чието присъствие учените бяха забравили, разсъждаваше:
„Според мен доктор Беля е влюбен в майка ми. Какво ли нещастие е човек да обича жена като нея? Добре поне, че тая опасност е ограничена. На света едва ли има други екземпляри от тоя вид“ — реши, че е непочтително да преценява майка си по такъв начин и незабелязано напусна залата.
Майка му пак беше на брега. Събираше камъчета и черупки от миди, дезинфекцираше ги с мараскин и пълнеше калъфа на Борисовия фотоапарат — последно чудо на техниката. Самият апарат лежеше върху левия й сандал, а десният му пазеше сянка.
Борис поклати глава, приклекна до майка си и взе да й помага. Когато работата беше привършена, той се опита да подхване:
— Майко, понякога ми се струва, че съм по-възрастен от теб и трябва да те закрилям и напътствувам.
— Това е чудесно. Напътствувай ме.
— Тогава остави, моля ти се, обичайния си маниер…
— А-а-а, няма! Ти искаш аз да говоря с тебе сериозно. Ти искаш аз да облека мислите си в униформи и да ги строя в редици? А как тогава те ще пърхат около света? Как ще менят лицата си и цветовете си? Тези мисли са мои и аз ще се разпореждам с тях както ми е угодно, напук на тебе и на баща ти. Борисе, ами той какво ли прави? И Малката! Веднага си тръгваме!
Матев и Малката правеха желе от ягоди.
— Любимото ми желе! — каза Марта и се зае да го унищожава.
— А какво стана с бегсите? — плахо опита да се осведоми Матев.
— Бегси ли? Какви бегси? Няма никакви бегси — отвърна Марта.
— Но, мамо! — намеси се малката Матева. — Къде са те сега?
— Тя ги прибра — мрачно съобщи Борис. Марта изрази такава изненада:
— Хайде пък и ти! Тая къща е пълна с фантазьори. Аз съм една нещастна майка. От днес нататък забранявам! От днес нататък в тоя дом има право да фантазира само писателят Матьо Матев, при условие, че това няма да е без мярка.
— Ох! — страдалчески въздъхна Матев. — Може ли човек да знае какво е мярка, щом живее с такова чудо като тебе?
— А, „чудо“! Ето ти благодарност! — изведнъж Марта стана язвителна: — Разбира се, когато трябва да се извърши нещо необичайно трудно, всички се надяват на чудо. Когато се налага Франция да бъде спасена, появява се Жана д’Арк. Но след като опасността отмине, „чудото“ го горят на клада, а може да има и по-жалък край — да му се присмиват и да го унижават. Когато те изгорят на клада, поне е възможно някой ден да те обявят за национална героиня. Но ако извършиш чудо ей тъй, ако не парадираш с него и не изтъкваш, че това ти е струвало много усилия… какво чудо е то? И тогава с теб могат да се подиграват. Е, хайде, смейте се на „невероятната“ Марта Матева! Мръдне си тя малкото пръстче… и чудото става. На нея й е лесно! Много лесно и весело е да измисляш странни детайли за фантастичните писания на мъжа си, да щадиш самочувствието му, да го предизвикваш и насърчаваш по ненатрапчив начин, да отглеждаш деца, да ги пазиш от беди, да ги спасяваш от най-безизходни положения и на всичко отгоре да пееш и да забавляваш света. Весела роля, няма що! — и Марта, възмутена от коравосьрдечието на целия свят, стана и се запъти към стаята си.
Но преди да направи две крачки, се намери на метър и половина разстояние от пода.
Борис я вдигна на ръце и решително изрече:
— Майко, ако ти на часа не станеш такава, каквато си, аз веднага ще скоча в „Синия звяр“ и ще стартирам купата „Фрейя“.
— Пусни ме! Не ме ли виждащ, че съм сериозна?
— Извинявай, но кой може да те понася, когато си такова състояние? — се намеси Матев.
— Аз я понасям! Аз си я обичам винаги! Пусни ми хубавата майчица! — Малката Матева се нахвърли върху брат си и стъпи на креслото, за да й е по-удобно да го гъделичка и щипе, а едновременно с това да целува майка си.
Креслото се размести. Момичето залитна, Матев се втурна да я лови и след секунди цялото семейство се търкаляше по пода и всички загрижено оглеждаха да не би Марта да се е ударила, после я молеха за прошка, накрая донесоха нова купичка с желе от ягоди и я поднесоха в знак на помирение.
— Какво ли не прави човек заради децата си? — безнадеждно въздъхна Марта. — Готов е да воюва с най-тъмните сили на природата, готов е дори да премахне такива мили създания като бегсите.
— Значи ти все пак си ги унищожила — изпитателно загледа майка си малката Матева.
— А, не — с яд произнесе Марта. — Заради едно толкова злонравно човечество аз няма да навредя на благонравните същества. Те си стоят в яйцето и чакат. Ако човечеството някой ден стане по-великодушно от тях — нека съществува. Но ако не заслужава честта да обсебва тая толкова красива планета, Земята, поне ще остане наследство на благонравните. Пада му се на това злонравно човечество да има още една заплаха — благонравните! — и тя погледна отчаяно: — Все пак, аз ягодовото желе без лъжичка ли ще го ям?