— Защо — накрая попита тя — откраднахте писмата? И ги използвахте по този начин след шейсет години? Кой ви каза къде са? Когато заминавах за Франция, ги скрих в онзи сандък. Струва ми се, че през последните трийсет години съм ги поглеждала само веднъж. Уилям Рос Фийлдинг ли ви разказа за тях?
— Господи, скъпо момиче, не се ли досетихте? — отвърна старецът. — Боже мой, аз съм Уилям Рос Фийлдинг.
Последва невероятно дълго мълчание.
— Дайте да ви погледна. — Емили се наведе напред. Мъжът повдигна глава на светлината.
— Не — каза тя. — Иска ми се да можех да си спомня. Но не мога.
— Сега виждате лицето на старец — рече мъжът. — Няма значение. Когато заминахте, аз също потеглих, но в друга посока. Живях в много страни и правих много неща. Когато преди много години чух, че нямате деца и че съпругът ви е починал, се върнах в тази къща. Тук живееха дядо ми и баба ми. Трябваше ми цялото това време, за да намеря кураж да открия и да ви пратя тази най-добра част от своя живот.
Двете сестри седяха неподвижно. Почти се чуваше туптенето на сърцата им. Старецът попита:
— А сега?
— Защо — бавно рече Емили Бърнис Утрис — през следващите две седмици не ми пратите и останалите писма? Едно по едно.
Той впери поглед в нея.
— А после?
— О, Господи! — възкликна Емили. — Не зная. Ще видим.
— Да, да. Наистина. Засега довиждане.
Докато отваряше вратата, той едва не докосна ръката й.
— Скъпа моя Емили — каза старецът.
— Да? — Тя зачака.
— Какво…
— Да? — повтори Емили.
— Какво… — мъчително преглътна мъжът. — Какво… ще…
Тя продължаваше да чака.
— … правите довечера? — бързо довърши той.