Досега.
Но логиката, както и дългът бяха ръководили живота му твърде много години, така че той не беше по-наясно от Блейз какво точно означава отварянето на вързопа с дрехите на Гарваново крило. Те се бяха превърнали в предмети, полезни за момента, отбеляза той по силата на логиката, обърнал гръб на неясната смесица от чувства, които го бяха ръководили в решението му.
— Ако не искаш да ги носиш, недей. Аз просто искам да си отида у дома — каза Хейзард. — Незабавно. — И той изведнъж се почувства страшно изморен. — Разкървави си задника от езда, щом искаш, — не ми пука — добави той, затягайки последния възел на юздата. Рязкото подръпване накара кобилата да тръсне глава от уплаха. Стройните пръсти на Хейзард започнаха да я успокояват, галейки муцуната й, докато гласът му я ласкаеше с нежни имена.
— Ще обуя някой от твоите панталони — настоя Блейз.
— Чудесно. — Той вдигна глава и безстрастните му очи срещнаха погледа й над муцуната на животното. — Кажи, щом се приготвиш.
Блейз се обърна рязко, с гръб все така вдървен от яд, влезе отново в колибата. Тя не се обърна, когато Хейзард влезе след малко. Остана с гръб към него, погълната от борбата с широките му сини кавалерийски панталони. Когато вратата се затръшна отново, тя само промърмори нещо за мъжете-особняци, влюбени все още в мъртвите си съпруги.
Наложи й се да навие крачолите няколко пъти, за да може въобще да ходи, и когато излезе от колибата, без дори да се огледа, все така продължаваше да проклина Хейзард за студеното му безразличие.
— Достатъчно бърза ли бях? — кисело попита Блейз, когато се появи на верандата.
— Ти си най-бързата жена, която познавам — отвърна Хейзард не по-малко кисело.
— А ти познаваш не една и две. — Забележката трябваше да бъде язвителна.
— С една повече, за съжаление — сухо отвърна Хейзард, възсядайки неоседланата Пета.
— В такъв случай, защо просто не тръгнеш без мен? — предложи раздразнено Блейз, застанала неподвижно до коня. — Така ще спестя на татко доста неприятности.
— И да загубя парцела си? Ще има да чакаш. Да тръгваме.
— Как очакваш да се озова на тоя кон? — Тя погледна тънките постелки, служещи за седло, и късите стремена.
Пета се въртеше нетърпеливо.
— Каза, че можеш да яздиш, ако не се лъжа.
— Мога, но нали трябва първо да се покатеря на проклетото животно.
Хейзард се смъкна от гърба на Пета с недоволна въздишка и отиде при Блейз.
— Забравих да наема слуга, който да ти помага, извинявай. Простете, мадам, нали знаете какви сме примитивни в гъсталака — насмешливо отбеляза той и като я прихвана през талията, я постави внимателно върху лекото седло от външната страна. За разлика от белите, абсароките винаги възсядаха конете си от дясната страна.
— Няма метална юзда — отбеляза Блейз, поглеждайки надолу.
— Колко си наблюдателна — отвърна хладно Хейзард.
— И как ще го водя, мистър Блек?
— Използвай коленете си, принцесо. Или пък искаш аз да го водя? — саркастично предложи той.
— Не!
Хейзард сви рамене, метна се на Пета и събра поводите й. Вероятно щеше да се наложи да я води през нощта. Белите яздеха, но никой не можеше да се оправя с конете като абсароките. От мига, в който децата от племето се изправеха на краката си, те биваха привързвани към специално високо седло и оттук нататък ставаха пълноправни участници в общите миграции, яздейки свои собствени понита. Когато навършеха четири години, те вече можеха да яздят самостоятелно, а на седем бяха вече обучени ездачи. От годините, прекарани на седлото, им бяха излезли мазоли. Хейзард съзнаваше, че мис Брадок едва ли е обучавана по същия начин. Грубият плат на панталоните щеше да е истински ад за нея в сравнение с меките му, украсени с ресни кожени гамаши. Но това си беше неин проблем, реши той и пришпори Пета в галоп.
В началото Блейз имаше малко проблеми, но когато Пета поведе, нейният кон предпочиташе по-скоро да я следва, отколкото да си избира собствен маршрут. Тя експериментираше с леката юзда, с притискането на колената и преди още да изминат значителен брой мили, вече беше разбрала, че животното под нея реагира и на най-лекото докосване. Хейзард можеше да й го каже. Нали той го бе обучавал.
Хейзард спря веднъж, точно преди зазоряване, при едно малко поточе, на брега на което растяха трепетлики. Той се приближи към Блейз, за да я свали от коня, но тя тръсна ръката му от рамото си и слезе сама. Ядоха сушено месо и хляб във враждебно безмълвие и малко след това продължиха пътуването си.
Той не спря нито веднъж, преди следобедът да преполови, и не би го направил, ако не бе забелязал как Блейз бе стиснала здраво зъби половин миля преди това. Болеше я, това бе очевидно, и той тихо се възхищаваше на упорития й кураж. Хейзард чакаше само да минат край удобно за почивка място и накрая забеляза едно ново бълбукащо ручейче, при чийто бряг отби конете. Когато този път й предложи помощта си, тя прие и той я постави много внимателно на краката й. И въпреки че нямаше намерение да спира дори през нощта, той каза: