— Защо тогава?
— Не исках да се срамуваш от това, че си с мен. — Не всичко беше въпрос на съвест, но той не беше готов все още да се изправи срещу цялата истина. — А ти трябва да си с мен — продължи той, — поне докато баща ти пристигне.
— А след това? — меко попита тя.
— Нека да не мислим за това, докато сме тук — каза тихо той. — Не може ли просто да се наслаждаваме на това, че сме заедно? Не можем ли да забравим за твоя свят и за това, което той причинява на моя? Не можем ли да забравим за следващия месец, за следващата година? — Представата за бъдещето никога не бе му се струвала по-заплашителна. — Моля те — каза той едва чуто през въздишката си. От доста време го бе движило единствено чувството му за лично достойнство, а точно сега духовните му сили бяха на изчерпване. Не искаше да се сблъсква с никакви въпроси без отговори. Необходимо му бе единствено удоволствие и спокойствие, пречистено в своята простота.
Докато слушаше молбата на Хейзард, Блейз осъзнаваше, че за разлика от нейния безбурен живот, младият мъж, в когото бе влюбена, носеше огромна отговорност за своя народ. Той беше отишъл на изток, осъзнавайки, че начинът на живот на абсароките е застрашен и че негов дълг е да осигури неговото бъдеще. Когато опознаеше навиците на бледоликите, той щеше да има инструментите и оръжията, с които би могъл да спре разрушението, да смекчи пораженията. Той знаеше какво трябва да направи, защо и накъде ще го отведе то. Разбираше, че ще трябва да жертва част от достойнството си в името на успеха. Знаеше, че бъдещето ще бъде пълно с унизяващи компромиси. Той живееше под напрежение, което тя никога не бе изпитвала в своя егоцентричен живот. И когато той я помоли меко да забравят за всичко останало, тя разбра, че Хейзард иска да затвори вратите зад себе си, поне за известно време, за всеки друг свят освен за техния общ.
— И как трябва да е облечена една достойна съпруга по време на процесията до въпросните съоръжения за къпане? — попита тя с усмивка.
В тъмните очи на Хейзард мрачното настроение бързо бе изместено от топлотата.
— Туника, рокля, каквото и да е. Дявол да го вземе, увий се в някоя кожа и ще те пренеса дотам.
Тя го погледна весело изпод дългите си клепки.
— А какво ще стане тогава с доброто ти име?
Той я притисна към себе си и покри лицето й с целувки.
— Да върви по дяволите — прошепна той — доброто ми име.
И на ръце той я пренесе през огретия от слънцето лагер покрай усмихнатите погледи, фриволните забележки, сърдитите мърморения и очите на познавачите надолу по очертаната от върбите пътека към реката.
Притаената извивка на реката, с нейните покрити с мъх брегове, бе прикрита от клоните на върбите и от високите тополи, а водата бе така топла, както й бе обещал.
Беше топъл слънчев ден, който устройваше на сетивата истински празник на удоволствията. Те скочиха в кристалночистата вода, измиха се с мекия сапун и се любиха под върбите, докато птичките пееха над главите им.
Никога досега тялото му не й се бе струвало толкова красиво, сякаш излязло изпод ръката на скулптор. Широките му рамене искряха под кристалната планинска вода, напръскани със златен прах от слънчевите лъчи.
Те се любиха, като че ли го правеха за пръв път, възбудени до крайност от сладостния аромат на телата си. Хейзард бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога, през целия й живот, прекаран сред богатство и лукс.
Той й каза на своя мелодичен език, че нейната красота е като тази на слънцето, когато се спуска зад планините, гласът й е като нежната музика на вятъра в клоните на боровете, а очите й притежават безпределната синева на небето в неговата родина.
— Аз съм твоя и ти си мой. Абсароките нямат значение. Бостън няма значение. Където и да идеш, аз ще съм с теб. — тържествено прошепна Блейз.
Той не отговори. Само се усмихна и обви ръцете й около врата си.
— Дръж се здраво — прошепна той и се плъзна по гръб. След като се намести удобно, тя се отпусна върху него, упоена и доволна, а дъхът й галеше нежно гърлото му.
— Харесва ли ти летният лов? — промърмори той, докато пръстите му нежно галеха гърба й.
— Някой да ти е казвал, че ти си най-добрият домакин на света? — попита го лениво тя, без да помръдва.
— Истината ли да ти кажа — отвърна той любезно с подкупваща усмивка, — или предпочиташ нещо по-дипломатично? — и прихна, когато тя го смушка, загледан в просветващите й сини очи. — В такъв случаи — каза той с шеговито-сериозен тон, — отговорът е не.
След това на шега започна да успокоява своята докачлива приятелка. И двамата се включиха в играта, като задявките на Блейз бяха не по-малко провокиращи. И както можеше да се очаква, играта имаше своя предсказуем и сладостен финал.