По-късно вечерта Хейзард и Блейз се бяха излегнали под върбите, след изкъпването в реката, и слушаха как младежите свирят с флейтите си на своите любими. Нежната музика се носеше из топлата лятна вечер, една мелодия се смесваше с друга, нотите се преплитаха и се превръщаха в олицетворение на романтиката в чистия вечерен въздух.
— Щастлив ли си? — попита Блейз още по-късно, когато дори песента на флейтите бе престанала и само вятърът в клоните нарушаваше тишината.
— Това нещо като проверка ли е? — Тя не можеше да го види в мрака на вигвама, но усещаше усмивката му. Той изохка леко, след като тя го сръчка, и след това си призна в тъмнината: — Да, щастлив съм. А какво ще кажеш за себе си, биа кара? — попита той на свой ред. — Харесва ли ти летният лагер? — Той установи, че по силата на навика отново е избегнал да я попита за чувствата й.
— Всичко ми харесва. Съвършено е. Ти си съвършен. — Неговото най-добро състояние на наслада и задоволство я вдъхновяваше. Хейзард бе успял да омагьоса своята нова „жена“ през този ленив, богат на удоволствия ден. Ден, посветен изцяло на тях двамата. Ден, в който целият останал свят бе оставен да почака.
Той се засмя леко на откровения й отговор.
— Ами ако това съвършенство ще трябва да позволи утре на света отново да ни обезпокои, какво тогава, котенце? Все още ли ще ти харесва?
— Разбира се. Докато си с мен — отговори тя с открита, безкрайна радост, която едновременно го омагьоса и разтревожи.
— Това означава ли, че смяташ да дойдеш утре на лова за бизони?
— Други жени ще ходят ли?
— Някои, да.
— Не съм ли късметлийка? Сега спокойно мога да кажа „да, с удоволствие“. И бездруго щях да дойда, но сега всичко изглежда по правилата, а не абсурдно и натрапено.
— Звучи така, сякаш ще си имам сянка. — Той я бе прегърнал, мислейки си колко много се бе променил животът му, откакто я бе срещнал.
— Точно това е основната идея — отвърна весело Блейз и после рязко попита: — Позволено ли ми е да те целувам на публично място?
— И да кажа „не“, това ще промени ли нещо?
— Не.
Той изръмжа театрално.
— Виждам как доброто ми име се разбива на парчета.
— Така и трябва. Доброто ти име — изрече тя дяволито — е доста напомпано.
— Може ли поне да ти предложа да бъдеш по-дискретна? — попита той, забавлявайки се.
— Можеш да си препоръчваш каквото щеш — отвърна сладко Блейз.
— Изглежда, вождът на абсароките си е намерил вожда — усмихнат каза той.
— Спокойно можеш да го определиш така — съгласи се Блейз с леко игрива и много женствена усмивка.
Той плъзна бавно дланите си по гърба й и я притегли към себе си. Що се отнасяше до любовта, тя можеше да го ръководи единствено с добро. И той й го каза.
— Не съм се замисляла чак толкова надълбоко над ролята си.
— И аз си помислих, че вероятно не си — отвърна й той, олицетворение на учтивост и такт. — Може би ще е добре да се върнем към лова на бизони?
Блейз се засмя.
— Страхливец.
— Дипломат — поправи я той с топлота в гласа си. — Не съм си и помислял да съсипвам подобно чудесно разбирателство — каза Хейзард и промени темата по начин, който бе усъвършенствал години наред.
ГЛАВА 25
На сутринта бяха намерени подходящи дрехи за Блейз и тя се присъедини към групата от любими и избрани съпруги, до една ярко облечени, които заведоха скъпоценните мустанги за лов на бизони на своите половинки до уреченото място. Мъжете никога не яздеха мустангите си преди началото на лова, за да ги запазят свежи. По-леките жени нямаше да могат да уморят силните животни.
Те яздеха покрай Потока на стрелата в сянката на тополите. Слънцето едва бе започнало своя път по небосклона и високите дървета им даваха прохлада. Бизонското стадо бе забелязано да пасе на юг от скалата, до която можеше да се стигне за около час бърза езда. При този бавен ход щеше да им отнеме два пъти повече време, за да стигнат дотам. Изправен вълк и неговата настояща изгора яздеха точно пред Блейз и Хейзард в колона от ездачи, която се проточваше на около миля разстояние.