Един час по-късно прахът се уталожи по тревистата равнина и стотици бизони лежаха мъртви на земята. Жените, заедно със старците и момчетата, поведоха надолу товарните коне. Блейз намери Хейзард на около миля по-надолу да насича на парчета една тлъста женска. Разгорещен под жарките лъчи на слънцето, той режеше месото с точни и силни движения. Ръцете му за пореден път привлякоха вниманието на Блейз със своята грациозност и мощ. Няколко солидни порции месо вече бяха наредени върху одраната кожа.
— Това вероятно ще ми отнеме доста време — промърмори той, оставяйки още едно голямо парче месо върху кожата. — Ако предпочиташ, можеш да се прибереш в лагера.
— Колко още ще трябва да нарежеш?
— Застрелях пет, но чичовците ми ще се погрижат за три от тях. — Хейзард погледна към слънцето. — Работата ще ми отнеме поне още два часа. — Слънцето печеше безмилостно, вече почти достигнало връхната си точка. Ловният му кон дишаше тежко. Изпотеното тяло на Хейзард, прикрито само от препаската, блестеше на слънцето.
— Защо не отидеш някъде на сянка? — предложи той и духна един кичур коса от очите си.
— Слънцето не ми пречи — отвърна Блейз и скочи от Пета.
Хейзард я огледа. Тя нямаше нищо на главата си, ръцете и краката й също бяха незащитени.
— Висшето общество на Бостън едва ли ще одобри загара ти.
— Няма да се връщам там, тъй че мога да почернея колкото поискам.
Хейзард не отговори и продължи да разрязва месото със сигурност, придобита от предходните ловувания на бизони. Единственото нещо, което го вълнуваше, беше удоволствието от мисълта за нейното оставане.
— Чу ли ме? — попита Блейз, крачейки надолу по отъпканата трева.
Тогава ножът му спря. Леко обърнат към нея, той я изгледа изпод тъмните си клепки.
— Ами ако баща ти има други планове, или пък майка ти, или Янси Страхан?
— Ти искаш ли да се върна в Бостън? — Тя зачака отговора, затаила дъх.
Очите му не трепнаха.
— Знаеш, че нямам право да мисля за това, какво искам аз. Трябва да се грижа за своя народ.
Това не беше отговорът, който бе желала да чуе, но пък и не беше отрицателен. Тя пое отново въздух.
— А като се изключат тези проблеми? — импулсивно настоя тя, с неочаквано плах глас, тъй като никога в задоволения си живот не бе искала нещо друго толкова силно.
— Ако не броим тези проблеми, то не трябва да броим и останалия свят, биа — каза тихо той, разсичайки безцелно земята с върха на ножа си.
— Да речем, че това е възможно.
— Свят на мечтите. — Той й се усмихна топло. — Това ли имаш предвид?
— Да. Тогава какво? Кажи, Хейзард, тогава какво? — настоя тя.
— Тогава, сладко котенце — каза той меко, — бих искал да останеш с мен. Не бих могъл да си представя живота си в този свят на мечтите без теб.
— Ще стане — отвърна щастливо Блейз с необорим оптимизъм. — Само почакай и ще видиш.
— Както винаги е ставало при закриляната мис Брадок, нали? — подхвърли меко Хейзард.
— Точно така — пламенно се съгласи Блейз и се спусна към Хейзард като ураган от щастие и ресни. Тя го събори по гръб върху проснатото животно и го разцелува страстно, без да я е грижа за останалите, осъзнавайки само, че за нея той е всичко на света.
Неговата реакция беше също така невъздържана — той притисна тялото й към себе си и отвърна на целувките й. Смеейки се на глас, те се затъркаляха като играещи си котета, а свежият аромат на утъпканата трева изпълваше ноздрите им.
— Ти си едно апетитно усложнение — прошепна й Хейзард след доста време, останал почти без дъх, — Но…
— Но какво? — попита тя леко задъхана от разиграната схватка.
— Но мравките ще изядат двата бизона, които аз трябваше да нарежа.
— Наистина ли? — прошепна игриво Блейз.
— Честна дума. Какво ще кажеш да се уговорим за след…