— Мисля — каза той много нежно, вдигайки ръката й, за да пъхне навлажнения й пръст в устата си, — че си готова. — Вкусът й бе като на див, пикантен плод и Хейзард не можеше да чака повече.
Той я целуна и тя му отвърна необуздано, без да усеща нищо друго освен чувството, стигащо отвъд границите на търпимост. Нейните мънички експлозии започнаха, след като той проникна внимателно в нея и остана там неподвижно и търпеливо, докато отшумяха и последните тръпки на невероятното удоволствие. След това я целуна нежно, както пролетното слънце целува първите зелени стръкчета, и силното му сърце, кънтящо още от ритъма на неговата любов и възбуда, ги отнесе заедно в рая.
По-късно, когато всички игри бяха приключили и сладостните удоволствия бяха отстъпили на задоволеното спокойствие, Хейзард се изтъркаля встрани и седна. Блейз лежеше до него в сънна отнесеност. Косата й бе изсъхнала в разпуснат, заплетен безпорядък. Очите й бяха затворени. Той седеше безмълвен и я наблюдаваше омагьосан, със странно объркани чувства — отчасти плътски, отчасти приятелски топли, някак необичайно закрилнически, сякаш в тази непринудена поза нейната невинност го поразяваше още по-силно.
Той се пресегна и улови нежно в дланите си една пеперуда, което му напомни за безбройните часове в младостта му, прекарани в упражнения, за да успее най-накрая да хване пеперуда напълно безшумно. Пренесе я в затворените си длани и внимателно я постави върху нежния бял корем на Блейз. Очите й се отвориха от едва доловимото усещане и тя видя прекрасното творение, балансиращо като златен отблясък. Големите й крехки крилца бяха оцветени в жълто, кафяво и черно.
— Дарявам ти съкровищата на света, биа кара, съпруго моя — прошепна Хейзард и погали златистото ефирно крилце толкова леко, че нежното същество не трепна. Това бяха същите ръце, които бяха насекли бизона преди броени часове с такава сила и мощ, помисли си Блейз. Същите ръце, които убиваха и я даряваха с неописуемо удоволствие.
— Аз искам само теб — отвърна меко тя. Очите им се срещнаха. Пеперудата отлетя.
— Твой съм — каза тихо той, с нежно изражение на красивото си лице. — Завинаги.
ГЛАВА 27
По времето, когато Блейз и Хейзард се завърнаха в лагера, барабаните бяха започнали да бият, цветовете на залеза се бяха разпръснали по небето като огън на фона на далечните сиви планини, а миризмата на готвено бизонско от огнищата дразнеше апетита дори на птиците, накацали по дърветата.
Те се облякоха набързо, тъй като бяха закъснели — Хейзард в окичена с пера риза, а Блейз с една от новите си рокли, украсена с морски миди и мъниста. Той отдели специално внимание на косата й, подреждайки я в блестящи вълни.
— Не е нужно ти да правиш всичко — запротестира Блейз, когато той се наведе и й обу една украсена наскоро мокасина.
Хейзард погледна към нея, припомняйки си за коприненото удоволствие, което тя му дари при езерото днес следобед и отбеляза ведро:
— Можеш да разбереш доколко един мъж обича жена си по начина, по който той се грижи за нея. При моя народ е така. Вгледай се в косата на коя да е жена и ще разбереш докъде се простира любовта на съпруга й.
— Това е много мила традиция и изненадваща за народ от воини. Не бих могла да си представя бял мъж, който да се грижи за косата на жена си.
— Животът на военна нога не изключва чувствителността. А аз не бих могъл и да си представя бял мъж, който да се държи по друг начин освен като варварин, какъвто си е. Виж — каза той леко усмихнат, — ние също имаме своите закостенели предразсъдъци. — Той й обу и втората мокасина, изправи се и пое ръката й. — Хайде, закъсняваме. Половината лагер вече ни е изпреварил. Като един от вождовете, аз трябваше да съм там по-рано.
— Ще трябва ли да танцувам? — Това беше първото й голямо обществено събитие тук и тя се чувстваше странно несигурна.
— Лесно е — отвърна простичко Хейзард. — Ти умееш да танцуваш. Видях те във Вирджиния Сити.
— Там беше по-различно.
— Ще ти покажа как — отговори й той и я издърпа през входа.
И така, под пълната луна, увиснала като златен орнамент в мрачното небе на лятната нощ, Блейз Брадок, доскоро жителка на Бостън, постави ръцете си на силните рамене на своя любим и нерешително го последва в бавните, плавни движения на по’пейте дису а, танцът на совата.
Над главата на Блейз Хейзард улавяше от време на време погледа на Орлов дух, младока, когото бе споменала Малка луна. Той не танцуваше, а беше застанал сам в полумрака, на няколко метра от кръга на танцуващите, без да откъсва поглед от Блейз. Хейзард разбираше, че младостта е като огъня, неукротима и опасна. Разбираше също така, че Орлов дух се надпреварва за мястото на вожд. Трябваше да го държи под око, Блейз също, особено ако той наистина възнамеряваше да я отвлече.