— Запомни това, бостънче, знам колко може да се разгорещи сладкото ти телце. Хич не ми казвай, че нищо не си искала. Не и след целувката, която видях.
— Аз не съм твоя собственост, Хейзард! — Това беше разгорещен, гневен вик, отправен към смазващото я неравенство с всичките му детайли.
— Тук те притежавам. Притежавам те и още как, сладка ми съпруго — каза той със страстта на абсарокски вожд, който се бе борил, както се бяха борили и предците му, за да си възвърне правото над своята земя и имущество. — Поне докато те желая — добави грубо той. Споменът за нейните устни, слети с тези на Орлов дух, се бе врязал в съзнанието му.
— Ами ако аз те напусна преди това? — каза Блейз с тъничък глас. — Нали при вас царяло равноправие?
— Само дето може да се сблъскаш с известни неприятности, ако ме напуснеш. За съжаление, теорията и практиката не винаги се покриват в реалния живот. Ти ми принадлежиш до голяма степен, бостънче. Приеми този факт.
Тя погледна с гневно неверие мъжа, легнал върху нея.
— А ако не го приема? — възпротиви се тя враждебно.
Той й отвърна с изящния си гърлен смях, пропит с пренебрежение.
— Тогава ще се наложи да преразпределя графика си — каза той, брутално вежлив, — за да мога да отделя повече време за твоето превъзпитание. Пак ще обсъдим този въпрос — промърмори сухо той — след един час.
— Ще ти се наложи да ме принудиш със сила — изстреля тя, поруменяла и намръщена.
Устните му се разчупиха в непресторена усмивка.
— Не ставай глупава. Ти обикновено… — усмивката му разцъфна — как да се изразя по-деликатно… проявяваш завидна готовност — промърмори той.
— А ти обикновено — отвърна разгорещено Блейз, с присвити очи и крехко тяло, което все още се бореше срещу стоманените пръсти и солидното му тегло — като проклет разгонен бик.
— Предполагам, че точно затова си подхождаме толкова добре — каза одобрително Хейзард и се засмя закачливо. — Някои си падат по кротките, бостънче. Други — по дивите. А някои казват, че го дават по-леко, но когато ножът опре до кокала, жив ще те изядат. Не ме обвинявай в ограниченост, ти получаваш точно това, което поискаш. Но за в бъдеще — изръмжа той — ще оставим искането на мен.
— Кой знае, кой знае — заядливо отвърна Блейз.
— Точно така ще стане, без съмнение — заяви Хейзард. Хватката на ръцете му беше на път да прекърши раменете й.
— Не можеш да ми казваш какво да правя — извика тя.
— Ти си мъничко по-шумна, отколкото би ми се искало да бъдеш.
— А ти се контролираш непоносимо добре за моите представи — тросна му се тя упорито.
Хейзард огледа замислено гневното й лице.
— Ти обичаш да се налагаш — промърмори той, — ужасно раздразнителна си и си потенциална заплаха за душевното ми равновесие. — След това въздъхна дълбоко и объркано. — Какво да те правя?
— Пусни ми китката — прошепна тя умоляващо и една мъничка, бегла усмивка се запромъква върху лицето й. — Чак пък за душевното равновесие — нерешително добави тя.
Хейзард прихна, пусна китката й и наведе глава към шията й.
— И като си говорим за душевно равновесие — добави Блейз, — тъй като ти повдигна темата… не че за мен това е някаква добродетел, но искам да ми кажеш нещо — завърши рязко тя с бърз поток от думи.
Хейзард усети как тялото й леко се натегна и когато вдигна поглед, с облекчение установи, че тя се опитва да се усмихне.
— Кажи ми сега, но честно. — Лицето й отново бе станало сериозно.
— Дадено. — Той я освободи леко от тежестта си, подпирайки се на лакти.
— Тя означава ли нещо за теб?
— Момичето от танците?
Блейз кимна. Смирен и кротък, какъвто едва ли някой го бе виждал, Хейзард се разтревожи за миг, че може би я е наранил, докато се е съпротивлявала.
— Не — каза той много внимателно. — Всичко беше въпрос на дълг, ритуал, церемония… наречи го както искаш.
— Значи никакви спомени, никакви изблици на разкаяние? — попита тя, докато се примъкваше внимателно към него.
— Та аз дори не я познавам. Тя беше на осем години, когато заминах за Харвард.
— В такъв случай — каза Блейз с тон, съдържащ добре познатата нотка на игрива жизнерадост, — не се е налагало да се опитвам да те накарам да ревнуваш, като се целувам с Орлов дух.
— Да не искаш да кажеш — каза той, обръщайки гръб на собствените си съмнения, — че си го била замислила.
Устните на Блейз се разтвориха сладко.
— Видях, че се приближаваш. Преди това се борех, за да защитя честта си.
— Наистина ли? — в тона му се съдържаше леко съмнение.
— Не ми ли вярваш?
— Ами, сладурче… — Опитът на Хейзард с Блейз го караше да си мисли точно обратното. Досега той бе този, който защитаваше хипотетичната си чест, ето защо известни съмнения можеха да му бъдат простени.