— Не забравяй, че аз говорих тази сутрин с вълците, а ти не си. Беше прекалено зает да правиш „цуни-гуни“ с твоята жена.
— „Цуни-гуни“? — Хейзард произнесе думите сякаш опитваше непознат вкус.
Новият израз бе хрумнал изведнъж на Изправен вълк, докато наблюдаваше как Хейзард и Блейз се сбогуват. Усмивката му зейна от ухо до ухо.
Усмивката на Хейзард изразяваше открита доброжелателност, на която са способни само влюбените.
— Ако бях изгубил като теб два дни в сладки приказки с Южен вятър край реката — натърти Хейзард, постигнал безоблачно съгласие със себе си и света, — щях да си помисля, преди да хвърля първия камък.
— Може и да съм приказвал сладки приказки, но — Изправен вълк повдигна вежди — не мисля, че някой ме е чул да говоря за женитба. Тя е за мъжете, които си падат по „цуни-гуни“ — подразни го шеговито той.
— Имам си причини, за да се оженя за нея.
— Естествено, всеки, който я погледне, тутакси ги разбира — заядливо отбеляза Изправен вълк.
— Имам основателни причини.
— Самозаблуждавай се, ако това ще помогне на бедната ти душица, но за всеки с незамъглен поглед това си е „цуни-гуни“.
— Наричай го както си искаш — отвърна му Хейзард с ведра невъзмутимост и спокойна усмивка, — но сега съм по-близо до рая, отколкото съм бил когато и да е. — Веждите му се повдигнаха саркастично. — Бих ти го препоръчал въпреки стремежа ти към независимост, усещането е уникално.
— Ако тя има сестра близначка, може и да си помисля — отвърна закачливо той. — В противен случай примката на брака не е за мен. Предпочитам разнообразието.
— Някой ден и ти ще срещнеш жената, която ще те накара да се промениш.
— Някой ден — каза Изправен вълк с дяволита усмивка, — който няма да дойде твърде скоро.
През следващите два дни Блейз се мяташе между сляпата увереност в способността на Хейзард да оцелява и вледеняващия ума й страх. Не можеше да си представи да го изгуби, след като бе познала за толкова кратко време такава силна любов и задоволство. Макар през целия си предишен живот да бе живяла със съзнанието за собствената си стойност, сега Блейз считаше съществуването си половинчато — единствено Хейзард й даваше усещането за пълнота.
Към страховете й се бе прибавил още един, който засилваше чувството й за несигурност, едно опасение, което все още едва се прокрадваше към спокойствието й. Опасение, което й ставаше все по-трудно да пренебрегне с всеки изминал ден. Ако, както си мислеше тя, Хейзард бе дарил нов живот на тялото й, дали той, чудеше се тя колебливо, щеше да приеме мисълта за бащинството? Дали въобще щеше да се завърне жив след този набег, за да може да му каже? Тя се молеше безмълвно той да се завърне невредим.
— Той ще се върне, нали така, Червено перо? — бе попитала Блейз минути след тръгването на Хейзард. — Нали няма за какво да се притеснявам? — Блейз искаше да получи утвърдителен отговор и ако истината беше по-различна, то тя не искаше да я знае.
Червено перо бе разбрал молбата в гласа й. Бе видял любовта и страха в очите й, докато тя се сбогуваше с Хейзард.
— Дит-чилияш ще се върне — увери я той. — Силата е с него. — Това беше вярно. Хейзард бе оглавявал само успешни набези, но с присъщия му фатализъм, Червено перо знаеше, че враговете бяха многобройни, а духовете — непостоянни. Той бе разбрал това, когато бе яздил заедно с великия вожд Висок кон срещу Дакота. В деня, в който магическите сили на вожда изгубиха силите си, той умря.
Главната задача на Червено перо не беше да забавлява Блейз. Всъщност той бе оставен тук, за да защитава живота й с цената на своя собствен живот. Хейзард не искаше да поема и най-малкия риск тя да бъде отвлечена от някой глупав младок. Но освен това Червено перо беше и приятелят, от когото Блейз се нуждаеше в своето безпокойство. Той отвръщаше с юношеска откритост на нейните колебаещи се настроения, забавляваше я с различни занимания, отговаряше търпеливо и изчерпателно на любопитните й въпроси, свързани с живота на племето. И докато изпълняваше ролята на приятел, пазач, компаньон и помощник на красивата съпруга на чичо си, той на свой ред се почувства малко влюбен в нея.
Те прекарваха утрините в езда из спокойните околности. Червено перо я учеше на имената на всички диви цветя, показа й езерото, което наричаха Ухото на койота и едно място по течението на Реката на стрелата, което носеше името „Мястото, където почиват жеравите“. Убежището на птиците беше красиво и ведро. Те яздеха по протежението на Потока на стрелата, където пойните птици огласяха въздуха с безспирните си песни.