— Приличаш на малко момиченце в нощницата на Лидия. — Сигурно трябваше да спомене нещо по-неутрално, като времето, лозата или гостоприемството на Лидия, но думите вече се бяха загнездили в съзнанието му и просто се изплъзнаха доста по-лесно от обмислените, нищо незначещи фрази.
— Но не се чувствам така — отвърна му Блейз. — Тази нощница ме кара да се чувствам доста бременна. Надявам се, че си падаш по дебелите съпруги. — Тя се усмихна. — Ти пък приличаш на попаднал не на мястото си наемник, облечен изцяло в черно на тази окъпана от слънцето веранда. Високичък наемник… Страхотна двойка ще излезе от нас. — Тя говореше както обикновено — въодушевено и открито.
Спомените от колибата нападнаха Хейзард.
— Това винаги е било лесно. — Едната му тъмна вежда се повдигна. — Имам предвид това, че си подхождаме.
— Но не и сега?
— Сега не се получава.
— Ами ако аз искам да се получи?
Той я дари с оная прекрасна усмивка, за която би минала и през огъня.
— Ти винаги си го искала. Но това не е причина.
— Но е някакво начало, Джон. И преди беше така, сега също би могло да бъде.
Усмивката бе изчезнала и той отново бе потънал в дебрите на недоверието си.
— Аз не искам всичко да почва отново. Имах достатъчно време да го обмисля през седмиците след взрива и не можах да се сетя дори за една логична причина, която да ни събере отново.
— А какво ще кажеш за една логична причина като… любовта, например?
— Порасни най-после, Блейз. Не използваш правилната дума. Между мен и теб няма нищо друго освен проблеми.
— Не съм съгласна с теб.
— И никога не си била, бостънче. — Той се усмихна колебливо. — Ето ти още един проблем. — Хейзард избута стола си назад и стана. — Ще отида да се поразходя преди вечерята. — Той прескочи с лекота украсените перила и се отдалечи.
ГЛАВА 40
— Ще ти трябва ли помощ? — попита Блейз, влизайки в кухнята. След това добави по-искрено: — Необходим ми е съвет.
Лидия се обърна от прозореца до мивката, през който бе видяла Хейзард да се отдалечава към потока.
— Спречкване с любимия?
— Щеше ми се да е толкова просто — и Блейз проследи последните няколко месеца с пестеливи фрази.
— Но той все пак дойде, за да те вземе.
— Не мен. Дойде за детето си.
Лидия можеше да разпознае любовта, щом я видеше, а Хейзард определено не беше воден единствено от бащинските си чувства.
— И той самият казва така — отбеляза тя.
— Той дори не се доближава до мен.
— Подозрителен е, досущ като вълк, който се е измъкнал от капан.
— Така ли мислиш? Та аз дори не бих могла да определя дали чувства все още нещо към мен. Наложи ми се да направя сцена във влака, за да го накарам да проговори.
— О, разбира се, че не му е все едно.
Блейз се усмихна, притисна длани към страните си и усети как те пламват.
— Ако все още изпитва нещо към мен… — прошепна тя.
— В това няма съмнение, дете мое, той те гледа като… Е, да речем, че никога не съм го виждала да гледа така някоя жена.
— Отдавна ли го познаваш?
— Откак беше на около петнайсет. Той дойде с баща си и група бойци, които щяха да търгуват с кожи при Барутната река. Враните обикновено не търгуват в тази област, но те бяха чули, че Джоел предлагал добри карабини. Хейзард изпъкваше дори измежду тия прекрасни младежи. Враните са най-красивото племе в прериите. Още тогава Хейзард беше малко по-висок от останалите, малко по-хубав и облечен убийствено. Никое друго племе не би могло дори да се сравнява с умението на враните да се обличат добре. Но това момче направо ме заслепи. — Лидия се усмихна на този спомен отпреди десет години. — Ние му продадохме първата му карабина и тогава той се усмихна също тъй хубаво, както се усмихва и сега. И нежно при това, нещо, което, предполагам, и сама си усетила. След това изгубих дирите му за няколко години. Чух първо, че се бил оженил, после жена му умряла, а после изведнъж се появи и той самият… Бяха изминали три-четири години, косата му бе подрязана, беше облечен по маниера на белите и помоли Джоел да му помогне да стигне на изток от Сейнт Луис. Аз и Джоел му станахме нещо като родители. Някакъв негов бял чичо, омъжен за леля от неговия род, бе попълнил всички документи и сега баща му го пращаше да се учи в училището на белите. Момчето се чувстваше много нещастно, но въпреки това отиде. Заради баща си, предполагам. Както и да е, след това той ни идваше на гости много често. Казваше, че ни харесва, по неговия си тих начин, защото можел да ни се довери. Не бе го споменал изрично, но със сигурност нямаше доверие на повечето от белите.