— Трудно ми е да го повярвам — продължи Франк.
— Още по-трудно е да го преживееш — изръмжа друг мъж.
— Не, искам да кажа, че ми е трудно да повярвам, че е учил в Харвард. Знам, че там са допускали по някой от ония сиамски или китайски принцове, или някой друг жабар, както и по някой руски граф. Но полуиндианец?! Бога ми, това не мога да го повярвам.
— Мама му стара, хич не ми дреме, дори да е достатъчно цивилизован за бала на английската кралица — каза безцеремонно Янси, без да обръща внимание на Блейз. — Тоя участък ни трябва. Как ще го вземем?
— Защо аз да не отида и да поговоря с него? — каза Блейз много тихо.
— Изключено — отвърна рязко баща й. — Сама чу, наскоро е убил трима души.
— Но, татко, той, изглежда, се — Блейз замълча, търсейки подходящата дума, тъй като тая, която й бе хрумнала — „справя“, щеше да прозвучи твърде безнравствено — …отнася добре с жените — довърши фразата си тя. — Чух го да говори със съпругата на върховния съдия и сама поговорих кратко с него. Ако става въпрос за същия човек, не мисля, че той би наранил жена. Нека да опитам. Може би ще успея поне да се приближа достатъчно близко, за да поговоря с него.
На мига се разнесоха различни мнения във възбудена смесица от мъжки гласове. Блейз изчакваше търпеливо. Те, както и тя самата, разбираха, че това е единствената смислена алтернатива на това да го атакуват с армия. Янси не бе успял да се приближи достатъчно близо, за да говори днес с него и на два пъти се бе стигало до заплахи с оръжие. Ако тя не опиташе, те всички щяха да се върнат във Вирджиния Сити с един участък по-малко в един изключително обещаващ златодобивен парцел.
— Нека опитаме — каза Франк.
— Казах не! — избухна полковник Брадок.
Отправяйки към баща си оня спокоен и разумен поглед, който винаги го убеждаваше, че това, което тя иска, не е толкова необмислено, колкото изглежда, Блейз се възпротиви:
— Татко, знаеш, че мога да се грижа за себе си. Доста съм добра с моите колтове. Нали сам си ме учил. — Тя не спомена, че ако този Хейзард е същият индианец, който тя бе заплашвала през май в Даймънд Сити, ще й се наложи да разчита повече на неговото благоразположение, отколкото на пистолетните си умения като гаранция за безопасността си. — Моля те, татко — каза тя с чаровно умоляваща усмивка.
Полковник Брадок се колебаеше. Очите му се бяха спрели на увереното изражение на дъщеря му, докато партньорите му го убеждаваха да се съгласи.
— Хайде де, Били, посред бял ден. Какво би могло да й се случи?
— Ние ще сме на две крачки оттам — допълни друг мъж.
— Няма да стори нищо на една жена. Говори се, че си падал… доста по жените.
И докато Били Брадок ставаше все по-мрачен, особено след последната забележка, Търледж умело подхвърли:
— Атънбъроу го беше поканил на бала, забрави ли, пък и той изглеждаше не по-малко джентълмен от който и да е от нас, така поне ми се стори.
— Търледж е прав, татко. Не биха го поканили на бала, ако не му е било там мястото. — Естествено, Блейз знаеше кой точно бе решил, че мястото му е там. Но сега едва ли щеше да е уместно да говори за това. Тя го гледаше в очакване. Беше неговото единствено дете, той я обичаше и, мътните го взели, никога не можеше да й откаже нещо.
И Блейз разчиташе на това. Още едно тихичко „моля те“ и той се предаде безпомощен.
ГЛАВА 5
Джон Хейзард стоеше под голото слънце на кръстопътя на посипаната с каменни отломки пътека, мускулест, строен и ужасно любопитен, прехвърлил през рамо отпуснатия ремък на карабината си. Извън обсега на познатите огнестрелни оръжия, хвърляйки коси погледи по обгорения от слънцето пейзаж, той наблюдаваше групата облечени в черно мъже на около хиляда метра надолу по склона и особено внимателно дългокраката жена с коса, напомняща на огрян от лъчите на залязващото слънце облак. Пътеката беше груба, неравна, настлана с отломъци шиста, много полезна, когато искаш да усетиш дали някой се приближава.
Тя беше обула черни панталони, подпъхнати в черните й безупречно лъснати английски ботуши за езда. Хейзард се чудеше кой ли слуга бе тръгнал с нея само за да са ботушите й така невероятно поддържани. Тя носеше още бяла ленена блуза, украсена с многобройни ситни плисета, която подчертаваше незабравимия златист оттенък на кожата й, потъмнял почти неуместно за една дама, откакто я бе видял за последен път. Трябва да е забравила слънчобрана си във Вирджиния Сити, иронично отбеляза той.
Той знаеше защо тя се изкачва по хълма. Бе разпознал групата богато облечени хора в началото на възвишението.
Когато тя се приближи на около десет метра, Хейзард промени леко позицията си. Пръстът му се отпусна от запънатия спусък. Очите им се срещнаха. Тя се изчерви, после пребледня и така по нежното й лице се очертаха румени контури. В неговите студени тъмни очи се мерна едва доловимо възхищение.