— Ако се научиш да казваш „да“ също така сладко — каза Хейзард леко провлачено, — ще можем да се справяме чудесно нататък.
Лицето на Блейз стана мрачно.
— Трябва ли непрекъснато да се заяждаш, по дяволите? — попита кисело тя.
— За жена ти си свикнала прекалено много нещата да стават но твоя начин — отвърна той. Чувстваше се доста по-спокоен, когато желанието биваше усмирено от нейното противопоставяне.
— За жена, за жена — избухна Блейз, а в очите й засвяткаха искри, — Какво общо има това по дяволите?
— Само това, че точно като теб аз също съм пропътувал някоя и друга миля из този континент и съм забелязал, а може би и ти също — отбеляза любезно Хейзард, докато сваляше кожената си риза от един пирон до вратата. — че този свят принадлежи на мъжете.
Той успя да се измъкне, преди тенекиената купичка да се удари в чамовата каса на вратата. Тя беше забележително добра в хвърлянето, отбеляза той, отстъпвайки. Литналата купичка издрънча на сантиметри от мястото, където главата му само преди секунда.
— Обяд по пладне — извика й той, докато залостваше вратата, а кухненските съдове дрънчаха по стената в забързана канонада.
Блейз седеше сред отломките от онова, което някога бе представлявало уютната колиба на Джон Хейзард Блек, и го наричаше с всички омразни имена, които успяваше да извлече от добре обезпечените см запаси. И не защото коя да е от квалификациите, които му бе прикачила, му подхождаше. Причината бе по-скоро, че Джон Хейзард Блек бе първият човек в нейния задоволен откъм прищевки живот, който имаше безочието и способността да й се налага.
— Ще видим кой ще командва — мърмореше тя сред тишината на обсипаната със съдове колиба. — Въобще ще видим кой, по дяволите, какво ще прави!
ГЛАВА 7
По обяд всичко в колибата бе безинтересно и тихо, ако не се броеше драматично пренареденият й интериор. След като внимателно заобиколи натрошените съдове по пода с леко защитените си от мокасините крака и се озова малко раздразнен до кухненския шкаф, където остърга маслото от нападалите върху него отломъци, Хейзард подхвана второто си за деня засищане на глада с хляб и масло. Той яде под доволния, гневно-мрачен поглед на Блейз и след като привърши, каза с лека въздишка:
— Знаеш ли, бостънче, ще ти се наложи да разчистиш тук.
— Слушай сега…
Гласът на Хейзард я сряза изкъсо:
— Първо ще слушаш ти и после ще получиш същото време, за да се изкажеш.
Устните на Блейз се обтегнаха в тясна резка, но тя замълча.
— Седни.
Известно време изглеждаше, че тя няма да го направи. Хейзард протегна подканващо ръка към стола и приложи обичайната си неотразима усмивка, на която малко хора биха могли да устоят.
— Моля те — каза той с помирителен поклон и тя седна.
— Тъй като това е… ситуация — започна той, сам настанявайки се на края на масата, — която никой от нас не е очаквал, аз предлагам да се държим цивилизовано доколкото ни позволяват условията. Имам предвид, разбира се, ограниченията на тази тясна колиба.
Той не се държеше нервно, нито пък покровителствено, а излъчваше само спокоен прагматизъм. Единият му обут в мокасин крак се люлееше безцелно.
— Няма да живея сред непрекъснати пререкания в това малко местенце, затова ти ще трябва да разчистиш. Недостатъчно затова. Нещо по-важно, аз осъзнавам, че това ще има известни последствия за бъдещето ти и се извинявам за това, но нещата не тръгнаха от мен, не съм искал нищо подобно, независимо за коя точно част става въпрос. — Той сви леко рамене. — Но за съжаление нещата се развиха така и тъй като ти си единствената ми гаранция срещу машинациите на „Бул“, мисля, че ще е най-добре да избягваме… интимности като тези от изминалия ден. И тъй като в основата си — каза той напълно сериозно, — това е делово споразумение, аз бих предпочел…
— Няма нужда да продължаваш — прекъсна го Блейз, с глас изпълнен със същата студена незаинтересованост. Едновременно обидена и облекчена от предложението му, тя разбираше също като него, че в подобна изключително неприятна ситуация това е единственото разумно решение.
Хейзард прие нейното съгласие с противоречиви чувства. Той бе разсъждавал трезво за необходимостта от дистанция между тях. Това, което предпочиташе обаче, в разрез със здравия разум, бе чувствената отзивчивост на мис Брадок като приятна и честа отмора от тежката работа.
— Ако и двамата сме съгласни, тогава… — Хейзард замълча.