— Не обичам да ме тормозят.
Лицето му се отпусна, а гласът му стана по-мек.
— Аз не обичам да споря с разглезени деца. Честно казано, мис Брадок, ако не се изкъпеш, вероятно ще миришеш. А в тази колиба няма място за една…
— Заплашваш ли ме? — избухна тя. Тонът и позата й бяха надменни, разглезени и сприхави. Това беше обичайната грешка, която правеха непознаващите Хейзард при контакта си с него.
Докато обмисляше как да реагира, той само смръщи черните си вежди. Търпението му беше невероятно.
— Ще ме убиеш ли, ако не се изкъпя? — подразни го тя.
— Не ставай глупава.
— Какво, ще ме набиеш?
— Изкушаваш ме — каза той с ангелска усмивка.
— Колко души си убил? Доста, предполагам? — Това си беше игра на въпроси и отговори. И предизвикателство. — Колко?
Той стоеше безмълвен, чудейки се кое ще издържи по-дълго — нейните глупости или неговото търпение.
— Колко? Кажи де, много ли?
— Достатъчно. — Отговорът му беше образец за уклончиво увъртане.
— И все пак някаква цифра? Искам да знам колко точно трябва да се страхувам от теб. Колко ли кураж се изисква, за да заплашваш — жена на половината на твоя ръст?
Той все още не се хващаше на въдицата.
— Няма да се къпя, скапаняк такъв — заяви тя, като сграбчи още по-здраво одеялото. Изведнъж заприлича на наперено коте, което несигурно се е изправило пред нещо далеч по-голямо и страшно.
— Не си струва да умираш за това, бостънче — каза той, усмихвайки се най-после истински, и я придърпа със силната си ръка така, че тя загуби равновесие. Залитна към него с изненадано изражение и после се загуби в неговата прегръдка, притисната здраво до гърдите му.
— Пусни ме — извика тя, борейки се с непреклонните му ръце. — Пусни ме веднага долу! — Думите й изсвистяха в окъпания в слънце утринен въздух. С няколко крачки Хейзард се бе озовал навън и сега вървеше по пътечката към езерцето. — Ако не ме пуснеш незабавно, ще те ударя, по дяволите! — Малките й длани се свиха в юмручета.
Усмихнатите му тъмни очи срещнаха за миг яростния й поглед.
— Като човек, обучен в нападенията и военното дело и, бих добавил, завърнал се съвсем наскоро от четиригодишна кръвопролитна война, където е пердашил южняците до пълната им капитулация, ще те помоля да ми простиш за това, че твоята заплаха не всява ужас в душата ми. — Устните му едва сдържаха напиращия смях. — Въпреки това, много храбро от твоя страна — добави той шеговито, като така засили още повече накипелия гняв на Блейз. Хейзард Блек беше единственият мъж, който бе отказал да изпълни желанието й. И не само бе отказал. Нейното настояване обикновено го предизвикваше да се шегува за собствено удоволствие. Отвратителен, достоен за презрение мъж! Как въобще бе успяла да се набута в това невероятно затруднение?
Сякаш прочел мислите й той каза:
— Само си помисли как по това време на деня обикновено все още спиш между сатенените чаршафи с дръпнати завеси, докато слугите, едва събудили се, вече са успели дори да се захванат със закуската ти.
— А вместо това умирам от студ на някакъв планински връх.
— Тук е топло — каза той просто.
— Говори само от свое име. — Решила, че към нея се проявява явна несправедливост, Блейз успя да загуби изцяло чувството си за такт, което и бездруго не беше от силните й страни.
— Искаш ли да се стоплиш? — провлачено попита той. Намекът в думите му запърха като пеперуда след дъжд. Те бяха стигнали до брега на езерцето и повърхността на водата в краката им изглеждаше сребриста, гладка и прозрачна като стъкло.
— Бях си помислила, че откривам у теб някои несрещани досега скрупули — каза тя саркастично.
— Старият Койот ни учи да приемаме човешките слабости — отвърна Хейзард невъзмутимо.
— Подобно гъвкаво мислене би било облекчение за нечия съвест.
— Просто е реалистично, бих казал. Едно качество, което ти би трябвало да развиеш. Татко го няма тук сега. И парите на татко не се броят в момента. Вече я няма преградата между теб и реалностите на света. И колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-лесно ще е и за двама ни.
— Леле, леле — измърка Блейз, вгледана през гъстите си клепки в сериозните тъмни очи на Хейзард. — Не са ли нашите лекции за живота твърде, твърде интересни?
— Ти си абсолютна кучка — прошепна Хейзард все така меко. — И — продължи той — ако не ме бяха учили, че не бива да се възползвам от физическото безсилие на жените, бих те напердашил, за да поумнееш малко. — Искаше му се тя да го плесне. Беше готов да използва това като претекст, за да й го върне.
Но тя не го направи. Само му отвърна с оня студен унищожителен тон, запазен вероятно за слугите: