— Ужасно пряма — продължи той меко, целувайки нежно другата копринена вежда. — И ужасно, ужасно — гласът му, обогатен от приетото удоволствие, погали бузата й с топлината си, а тялото му се намести върху нейното — желана.
Тя се усмихна. Усмивката й беше необичайна и красива, също толкова завладяваща, колкото и прямотата й в очите й.
— Люби ме — заповяда тя с глас, олекнал от желанието. — Сега.
— С удоволствие, мадам — прошепна Хейзард, отпускайки се за да се освободи от кожените си гамаши.
Когато се обърна той го видя — своето свещено вързопче, провесено от едно дърво близо до брега. Малкият лечителски амулет беше въплъщение на неговото видение. Той съдържаше всички свещени предмети, явили се в сънищата му, обладаващи свръхестествени сили, даряващи го с мощ и благословия. Това стегнато вързопче беше талисман-пазител и Дух на неговата Жизнена Сила. То съдържаше кожа от пума увита около благословени парченца от земни елементи. Тези парченца от камък, пера и кост бяха това, което гарантираше неговата безопасност, към което отправяше молитвите си, което го насочваше, напомняше му, дори сега, за неговия дълг, напомняше му… плашещо. Всеки докоснат от ръцете му негов елемент беше изпълнен със значение и му напомняше като надигащ се спомен от миналото.
Той се изправи бавно на крака, самообричащ се на сковаваща болка в този рай на усещанията. Оставил малко разстояние помежду им, той застана неподвижен, притискан безмилостно от желанието. Не можеше да се довери на себе си и да я докосне отново. Накрая, когато очите й се разшириха от изумление, той каза:
— Прости ми. Би ли се върнала сега в колибата?
Леден порой би подействал по-малко шокиращо на Блейз. Тялото й се бе пробудило за живот, а копнежът й беше не по малко неудържим от този на Хейзард.
Тя легна върху мъхестия килим, досущ като горска нимфа, но брилянтните й сини очи гледаха остро и ясно, в противоречие с лиричната гледка.
— Не го прави — каза тя по нейния типичен директен начин.
„Тя е най-красивата жена, която някога съм виждал“, помисли си той. Погледите им се бяха срещнали, но той мълчеше.
— Защо? — попита тя.
Прехвърляйки няколко отговора, той каза накрая:
— Налага ми се да проявя здрав разум.
— Защо? — повтори тя невинно и простичко.
Той нямаше отговор, който тя би разбрала. Дори да успееше да разбере всичко, свързано с дълга му, с важността на мисията му за неговия народ, това нямаше да е цялата истина. А Хейзард нямаше намерение да й обяснява, че я намира така объркващо привлекателна, че би могъл да пропилее безброй седмици с нея в леглото. Той не искаше тя да знае това. Нито че е запленен от нея като размечтал се юноша. Това, че необходимостта да се докосне до нея и необичайната чувственост, която го заливаше в нейно присъствие, му действаха като магическо заклинание. Той си имаше работа и сега не беше време за романтика. Може би, когато всичко това свършеше, когато неговият клан бъде осигурен, той би си починал далече на изток. Точното място нямаше да има значение и за двама им. Той беше сигурен в отговора й, също толкова сигурен, колкото бе и в първия мъглив следобед, когато бе вдигнал глава, за да я види, застанала над него. Между тях се бе появило някакво изумително привличане, което той с богатия си опит бе признал за уникално.
Този път Блейз погледна нагоре към него, позициите им се бяха разменили в сравнение с първата им среща при Дървото на обесените, преди малко повече от месец, и видя един мъж безмълвен като смъртта, вдървен от своето отдръпване. Не можеше да има съмнение, що се отнасяше до напрегнатостта му. Тя я усещаше, чувстваше изгарящото привличане помежду им, подобно на тлеещ фитил. Но тя не искаше да се отдръпва, не искаше да проявява здрав разум. Необременена със задълженията, които спираха Хейзард, тя открито приемаше тяхната връзка и искаше просто да разучи стремителната красота, породена от близостта им. Колкото и неопитна да беше по отношение на секса, тя можеше да разпознае страстта в очите на мъжете, бе я опознала още от мига, в който остави детските си плитки в миналото.
— Ще ми отговориш ли? — настоя тя, надигнала се леко на лакът в безсрамно провокираща поза.
— Не — отговори Хейзард. Гласът му бе рязък. Гъвкавата линия на талията и бедрото й действаха разрушително на самообладанието му.
— Искам те. Мислех си, че и ти ме искаш. Не мога да разбера какво друго има значение.
Предложението беше прямо и във всяка друга ситуация отговорът му би бил различен.