Ароматът на кафето достигна до ноздрите му и неговите смутени мисли се върнаха при огъня, при неговия водач. В едно калаено канче, провесено над огъня, бълбукаше кафето.
— Може би грешката беше моя — каза той полугласно. Съзнанието му бе все така обсебено от мисълта за пленничеството на Блейз.
Дочул мърморенето, банакският водач надигна глава с въпросително изражение.
Полковник Брадок въздъхна, огледа се наоколо като човек, който не е съвсем сигурен къде се намира, и добави:
— Аз й позволих да отиде. А не трябваше. И сега… — Той въздъхна отново под напора на задълбочаващата се меланхолия.
Дали полковникът обясняваше нещо, или говореше на себе си, не беше съвсем ясно, но Петнист кон отговори тихо:
— Заложници. Преди вземали често. Пази мир. Няма пострада — и разбърка кафето с оголено клонче.
— Сигурен ли си? — Очите на полковника живнаха за пръв път от началото на пътуването им. — Сигурен ли си? — повтори той развълнувано.
Петнист кон вдигна погледа си.
— Врана не скалпира — заяви той. — Не убива бели. Врана като банак — продължи той по-бавно. — Знае, че бели хора като трева в прерията.
Били Брадок се поизправи, почувствал се някак ободрен.
— Колко, казваш, ни остава до Аш Ривър? Колко има още, преди да срещнем клана на Хейзард?
— Може, когато слънце залезе отново. Река не много далеч. — Той сипваше захар от кожена торбичка в чашата си.
Бащата на Блейз се отърси от напрегнатостта си. Безусловната убеденост на водача в мотивите на Хейзард му подейства успокояващо. Щом заложниците се използваха, за да поддържат мира, то Хейзард сигурно щеше да е склонен да преговаря. Но дребнавите съмнения отново го нападнаха — колко ли време ще му трябва, за да се добере до клана на Хейзард и после обратно до мината? Междувременно как ли щеше да се държи Блейз със своя пазач? Ако не я беше възпитал като момче, което не бе имал, сега щеше да е по-спокоен. Но той познаваше Блейз и знаеше как тя реагира на принудата. Беше я разглезил, сега го разбираше, и то прекалено много. Страхуваше се дори да си помисли какво би се случило с нея, ако откаже да се подчинява на заповедите на Хейзард Блек. Най-малкото Хейзард бе човекът, с когото би трябвало да се спори.
— Пий — каза водачът, подавайки на полковника димящо канче с кафе. — Кафе помага — заяви той сериозно. — После не уморен.
Кафето беше силно подсладено, така го харесваше индианецът. Петнист кон беше прав. След като изпи кафето, той не беше вече толкова изморен. И когато малко по-късно яхнаха отново конете, полковникът бе готов да прекоси всяка изпречила му се планина.
ГЛАВА 11
Примирила се с часовете самота, Блейз седеше на стола, разгърнала вестник, отпечатан във Вирджиния Сити преди един месец, когато вратата се отвори. Вдигайки глава, тя забеляза едно малко момче, застанало на пътя на слънчевите лъчи, проникващи през вратата. Буйната му светла коса беше разчорлена, очите му бяха сиви и сериозни, а жилавите му ръце държаха някакви завързани с канап пакети.
— Донесох малко мляко и месо — обясни той сериозно. — Фъргюсън закла вчера едно скопено добиче.
Блейз остави вестника в скута си още щом видя момчето и оправяйки страниците леко с пръсти, попита:
— Ти ли беше набрал къпините?
— Да, мадам — учтиво отвърна то.
— Влез — покани го Блейз и стана. — Ето, дай тук пакетите. — Тя ги занесе на плота до сухата мивка. — Искаш ли да хапнеш нещо? — поинтересува се тя, без да се съобразява с кулинарното си безсилие.
— Не, благодаря, мадам — отказа учтиво то. Хейзард му бе казал, че тя не може да готви, когато се отби до мината, за да вземе поръчките за деня. Момчето започна да подрежда чиниите от последната вечеря.