Джими вече бе пристигнал, когато Хейзард се прибра за обяд, храната бе приготвена, подът изметен наскоро, а Блейз се бе накичила умело с няколко цветчета от дива роза, пъхнати в илика на най-горното копче на блузата й. Това му припомни за нежните й като листенцата на цветето гърди. Смутен от тази мисъл, той не чу въпроса на Джими, докато той не го повтори още веднъж:
— Започна ли да копаеш на юг тази сутрин?
— А… — измънка той, сякаш се пробуждаше от унес. — Да копая. Да. Тая сутрин направих десет метра.
— Десет метра! — възкликна Блейз удивено. Тя познаваше минното дело почти колкото баща си. — Това сигурно е някакъв рекорд.
Той я погледна и реши, че розите й отиват.
— По-голямата част се оказа черен прахоляк — отвърна скромно той.
— Как го извличаш?
— С малка вагонетка. Поставих няколко релси, след като започнах да работя по този парцел.
— Значи очакваш мината да се окаже печеливша?
— Не бих вложил толкова време и труд в нея, ако не го очаквах.
— Хейзард е завършил Колумбийското минно училище и знае всичко за минното дело — вметна Джими, щастлив от възможността да хвърли светлина върху още едно достойнство на своя герой.
— Благодаря ти за комплимента, Джими — каза Хейзард, усмихвайки се на малкия си любимец, — но знанията ми далеч не са изчерпателни. Просто изслушах няколко лекции по добив на злато. Училището беше близо до Бостън.
Блейз разтвори широко очи и го атакува:
— Никога не си ми казвал, че си живял в Бостън.
— Никога не си ме питала.
— Какво си правил там? — попита тя с мъчително подозрение в гласа си.
— Учих в Харвард.
Тогава тя си припомни за забележката на Търледж Тейлър, че той може би е завършил Харвард.
— Не съм те виждала преди.
— Не мисля, че сме посещавали едни и същи игрални зали — отвърна той и по лицето му заигра дяволита усмивка.
— Не съм чак толкова млада.
— Достатъчно млада си — спокойно отбеляза той.
— Какво искаш да кажеш? — Гласът й бе на ръба на избухването и тя сякаш набираше скорост към някаква неконтролируема изява на темперамента си.
— Нищо недобронамерено, повярвай ми, мис Брадок — сдържано уточни Хейзард. — Исках само да кажа, че имайки предвид твърдо установените норми на поведение във висшето общество, по стечение на обстоятелствата моето временно пребиване там е предхождало твоя дебют в светските кръгове.
Джими, който наблюдаваше разговора на възрастните като съучастник по тенис, изведнъж разбра кой точно от двама им е потрошил съдовете. Дамата, живееща тук, се разпалваше по-бързо от лисица, налетяла на тлъсто пиле.
— Храната изстива — намеси се той, тъй като не желаеше да се окаже в центъра на гръмотевичен скандал, макар че един бегъл поглед го увери, че лицето на Хейзард бе по-скоро усмихнато.
— Хайде, мис Брадок, нека похапнем — покани я той. — Ще бъде жалко да обезсмислим такова усилие. — Хейзард седна на малката маса. — Кажи ми — продължи той с откровен, добронамерен тон, сякаш словесната престрелка не се бе състояла, — кифличките днес твое дело ли са?
Блейз порозовя досущ като розите на деколтето си. „Как, помисли си тя, може да придава такава топлота на гласа си?“ Все едно, че я бяха погалили с кадифе. И тя прецени, че бостънското общество сигурно е било доста любопитно по времето, когато Хейзард е упражнявал своя чар върху дамите.
— Разбира се, че тя ги направи — отговори Джими, който нямаше търпение да зарадва Хейзард, тъй като неговата задача бе да учи мис да готви.
Усмихвайки се неочаквано на красивото, загледано в нея лице, Блейз обясни откровено:
— Джими ми позволява да меся тестото. Освен това съм страхотна в отъркалването в стафидите. Ако татко не се появи, може и да успея да усвоя още по-заплетени умения… в кухнята.
Хейзард, който вече беше започнал да маже с масло една кифличка, махна към Джими и Блейз.
— Може би ще е добре да те наема за постоянно, Джими. Бях забравил вкуса на добре приготвената храна.