— Напротив! Проклета да е! Пачавра? — повтори тя изумено, докато пръстите й барабаняха по масата.
— Това е едно малко златотърсаческо градче.
— Прекалено малко, мътните го взели.
— Всеки знае всичко за всекиго.
— Защо, по дяволите, ще ме нарича така? — попита Блейз, по-скоро учудена, отколкото възмутена. — Та аз съм заложница, за Бога. — Обикновено не обръщаща внимание на мнението на останалите, Блейз бе раздразнена от дребнавостта на забележката. Въпросът не беше какво е правила или не е правила с Хейзард. Това си беше нейна работа, тя винаги бе правила онова, което й доставяше удоволствие. Тя беше поразена от факта, че някаква перачка си позволява да коментира нечия благопристойност в подобно диво, нецивилизовано златотърсаческо градче като Даймънд Сити, където порокът сам по себе си беше сериозен бизнес. — Предполагам, че те иска за себе си — отбеляза тя унищожително.
— Не е изключено — съгласи се Хейзард. Блейз се ококори.
— Ти да не си…
— Не мисля, че това е това е твоя работа — отвърна той кратко и ясно и продължи да се храни.
Вилицата бе стигнала, наполовина до устата му, когато тя я грабна от него.
— Отговори ми — настоя Блейз, без сама да осъзнава защо това би имало някакво значение. Просто бе усетила, че е така.
Спускайки бавно ръката си върху масата, Хейзард я погледна насмешливо за миг.
— Ти да не си ми майка? — попита той саркастично.
— Да ти приличам на майка ти? — Отвърна на удара тя с подсладено гласче.
Той отново я погледна за малко, без да казва нищо, обмисляйки отговора си, чудейки се дали въобще да й отговори. В края на краищата, помисли си той, нейният разгорещен кръстосан разпит го забавляваше.
— Не — каза той.
— Не, какво?
— Не, не приличаш на майка ми.
— И?
Той се усмихна дяволито.
— Не, не съм. Сега ще получа ли вилицата обратно?
Вратата се разтвори с гръм и трясък и се появи Джими, останал без дъх, носещ ведро прясна вода. Блейз подаде вилицата на Хейзард и той продължи да се храни.
ГЛАВА 14
По-късно същата вечер, в затишието след вечерята, когато настъпващият мрак бе накарал Джими да си тръгне, Хейзард приключи с почистването на карабината си, сложи я внимателно на поставката над вратата и излезе навън.
Чула как резето хлопва в леглото си, Блейз си помисли стресната дали пък не отиваше в Даймънд Сити? Дали щеше да се върне тази вечер. Щеше ли въобще да се върне? Господи, дали пък някой отряд, изпратен да я търси, нямаше да я намери след месец умряла от глад, ако той не се върнеше? Тогава вратата отново се отвори и Хейзард влезе леко прегърбен под тежестта на голям неудобен дървен сандък.
— Върна се — въздъхна тя спонтанно с очевидно облекчение.
— Нямаше ме само две минути — отвърна той, усмихвайки се по вече познатия начин. Той свали подсиления с летви сандък на земята и погледна нагоре с ленив поглед, полупритворил очи. — По-рано ли трябваше да се появя?
— Не каза къде отиваш. Никога преди не си излизал толкова късно. Толкова е тъмно, когато няма луна. О, по дяволите — завърши тя, отдръпвайки се с погнуса.
Той намираше нейната непринуденост за чаровна. Винаги я бе намирал за такава. Това беше необичайно безхитростно качество за жена, която се държеше така показно независимо.
— Може би ще ми бъде простена тази крещяща неучтивост — каза той, докато се изправяше, — когато видиш какво има вътре. — Той й посочи отворения сандък с подканващ жест.
— За мен ли е? — попита Блейз, прегракнала от изненада и това му напомни отново колко млада е тя. Като се изключеха някои от най-разгорещените й забележки, тя наистина възприемаше всичко това като някакво приключение.
— За теб е — увери я той. И когато тя стана от креслото с очевидна грациозност в движението си, той осъзна, че се бе втренчил в нея. Беше боса, линията на дългите й крака бе подчертана от тесните черни панталони, стройното й тяло се открояваше на светлината на огъня. Колко ли още, почуди се той, щеше да успее да удържи страстта си към нея?
Вик, изпълнен с удоволствие, прекъсна витаещите му мисли и погледът му се спря на лицето й.
— Мислех, че ще ти харесат. — Усмивката му се появи отново, нейната радост беше заразителна.
— Как въобще си успял да се сетиш за това? Къде я намери? — възкликна тя, докосвайки блестящия ръб на една изящна медна вана.
— Тъй като ти се оказа непримирима по линия на моите привички за къпане на открито, аз реших, че подобно решение би било…
— Необходимо?
— Не исках да го изтъквам… — промърмори той пренебрежително, с весела искрица в очите си.
— Къде я е намерил Джими?