— Разбира се — каза той прегракнало. — Моите комплименти към моделиера. И към това, което е под роклята. Може и да не е точно като това, към което си привикнала, но мога да те уверя — продължи той, галейки я с тъмните си очи, — че облечена така би накарала цяла бална зала да загуби ума и дума.
— Както и приемна на публичен дом.
— Да — съгласи се той тихо. — Иска ми се — продължи той с най-нежния тон, на който бе способен — да можех да се възползвам от тази възможност.
— И на мен ми се иска да можеше.
Нейната директна прямота го изуми както винаги.
Без хитрост. Без лицемерие. Почти всички бели жени разиграваха фалшива свенливост, свещено неприкосновена почти до самия край.
— Не, мисля — каза той с лека въздишка, — че едва ли го искаш колкото мен.
— Е, тогава? — Тя протегна ръка с деликатност, която го удиви и развълнува.
Всичко, което трябваше да направи, бе да се протегне и да докосне зовящата го ръка, да плъзне пръсти по снежната й кожа и да свали черната тафта от гладките й бели рамене. Тази фантазия продължи кратко и той дойде на себе си.
— Но ти не ме разбираш, нали така?
Тя свали ръката си, поклати бавно глава и дългата й блещукаща коса, огненочервена на светлината на огнището, се разсипа по голите й рамене.
— Баща ти ще дойде да те вземе.
— Знам.
— И аз не искам да се занимавам с нищо друго освен със запазването на парцела си непокътнат.
— Не е ли малко късно за това?
— Не — каза той сухо, — за мен не. Във всеки случай, поне никой от нас няма да има преимущество. — той замълча. — Ако ти беше жена от племето ми — той сви рамене, — щеше да е друго. Но ти не си. Нашата култура позволява повече свобода в това отношение, при вас не е така.
— Ще ми се да спреш да мъдруваш по въпроса. Господи — възкликна вбесено тя, — не можеш да се преструваш, че не ме желаеш.
— Не съм чак толкова добър актьор.
— Върви по дяволите тогава — каза тя, изправила се неочаквано. — Смятам да те целуна.
Той се засмя, но когато тя направи няколко крачки и мънистата се раздвижиха като бляскави сълзи около бледите й гърди, подсилващи възбудата с разкошната си твърдост и потръпваща мекота, го погълна осезаема топлина. Тя беше много близо, стегната тафта шумолеше подобно на пропукването на статично електричество в огрения от огъня полумрак.
Тя се протегна, докосна гънката на врата му, където той се срещаше с рамото, и прокара нежно пръстите си по един блестящ кичур, притиснат в гъвкавата дъга от мускули и сухожилия.
— Ще те целуна — каза тя, този път шепнейки. Той й позволи да придърпа лицето му надолу, за да може да го достигне, позволи й да погали с устни началото на пулсиращия от удоволствие нерв по бузата му, остави устните й почти да докоснат неговите, преди да сграбчи голите й уханни рамена с пръсти, също толкова безмилостни, колкото бе и нейното изкушение. Наведе главата си надолу и я притисна безмилостно и необуздано, насилнически, една нецивилизована дивашка целувка, която се превърна в края си в протяжна игра на възбуда.
Тя бе разтърсена, когато я пусна. Той продължи да придържа ръката й, защото краката не я държаха. Лицето му прикриваше онова, което нейното излъчваше. Трябваше му около минута, за да проговори и когато го направи, гласът му беше почти нормален.
— Не бива да ме дразниш, бостънче — отбеляза той, — защото може да се опариш. Играя тази игра от много дълго време. — След това някак въпреки желанието си той се изсмя. — Като си помисля — каза той през смях, — че защитавам своята непорочност. Каква идиотщина. Но моя сладка, разглезена мила — прошепна той с прям и искрен поглед, — ти не можеш да имаш всичко, което пожелаеш. Аз не съм ти на разположение. — Той погледна надолу към красивото нацупено лице. — Макар и по причини, които не зависят от мен. А сега — продължи Хейзард, побутвайки я към леглото, — мисля, че ще е по-добре да спя отвън тази вечер. Приятни сънища. — Той взе завивката от бизонска кожа и излезе навън.
— Проклет да си Джон Хейзард Блек — извика след него Блейз, успяла да произнесе думите си едва след като той беше прекрачил вратата. Абаносовата тафта едва удържаше нейните надигнали се от неудържим гняв гърди. — Върви в ада!
„На опашката съм след теб“, помисли си той с кисела усмивка и постави резето на мястото му.
ГЛАВА 15
Тази вечер комарите бяха нетърпими. Те кръжаха около него на малки облаци и атакуваха на неусмирими орди. Той премести ложето си на два пъти преди да намери спокойствие на едно място в средата на хълма, където хладният бриз държеше насекомите на разстояние.