Дали някога, питаше се тя, ще може да разбере чувството му за единство с природата? За нея съществуваха само вещи, придобивки. Той познаваше земята, планетата, на която живееха така, сякаш бе част от нея.
— Какво си правил като дете? — попита го тя тихо. Искаше да опознае мъжа, когото обичаше, искаше да научи за неговата земя, неговата култура и народ.
Хейзард се обърна към нея, потънал допреди миг в своите собствени мисли, и я погледна така, сякаш бе непозната. Косата й не би трябвало да бъде златисточервена, а черна и права, помисли си той, а кожата й да е по-тъмна. Защо сега лежеше в неговата постеля? Тогава изведнъж я разпозна с настъпването на отрезвяващото припомняне. Мис Блейз Брадок — неговата „осигуровка живот“. Поне засега. Причината, поради която не се отказваше от парцела — изтънялата граница между оцеляването и изчезването на племето му. Би трябвало да я мрази. Той мразеше всичко, което стоеше зад нея — богаташките привилегии, стремежа към отнемане, вещоманията.
Тя лежеше върху кожите, потънала в естествена отнесеност, дясната й ръка бе спусната грациозно над главата й, гърбът й леко изпънат, единият й строен крак леко вдигнат, а другият лениво изтегнат.
— Какво си правил като дете? — повтори тя, без да е сигурна дали я е чул, защото очите му бяха така замъглени и далечни.
— Това, което правят повечето деца — отвърна неопределено той. Настроението му се бе променило неочаквано в меланхолично. Имаше нещо толкова познато в начина, по който лежеше тя. В главата му нахлу старият спомен за една друга жена, легнала в постелята на младото момче до едно планинско пасище преди толкова много лета. Загледан в жената, той се опита да подчини видението, защото не искаше Блейз Брадок да се превърне в нов незаличим спомен в съзнанието му. Тя и бездруго бе успяла вече да обсеби със своята хубост и прищевки голяма част от настоящето му. Той се отдръпна интуитивно, възвърнал усещането си за това, кое е правилно, противопоставил съзнателните си доводи на чувствата. Блейз Брадок беше просто заложница, неговата осигуровка, но за това утре. А след тази вечер, след като бе провалила неговия заслужаващ уважение опит за въздържание, тя щеше да изпълнява ролята, която бе искала от самото начало, роля, която той бе оспорвал недостатъчно — тази на любовница. Сега, когато мисловната му борба бе изгубила смисъла си, Хейзард възнамеряваше да се възползва от нея. Често.
— Ела тук — каза той и протегна ръка. — Седни в мен и ми разкажи за своето детство. Моето беше безинтересно.
Той я бе прегърнал, докато тя говореше, и я слушаше само отчасти. Нейният глас усмиряваше ужасяващите създания, който заплашваха бъдещето му. Вслушваше се от време в някое изречение, усмихваше се, целуваше я леко по бузата, по ухото, прокарваше бавно ръката си по гърба й. Нейната топла плът в момента бе център на съществуванието му, един уханен талисман, който възпираше злите духове.
Тя го поглеждаше, докато говореше. Очите му бяха полудиви, непокорни и толкова красиви под фино извитите му вежди, че тя установи, че се взира в тях толкова често, колкото човек е способен да се възхищава на една съвършена роза за удоволствието, с което тя го дарява. Високият свод на носа му се спускаше в безупречен профил, сякаш изваян от умела ръка. Блейз се протегна и прокара върха на пръста си по неговата гладка повърхност и така, докоснала се до изчистената му естествена сила, тя успя да почувства нещо твърде близко до неговото съвършенство.
Той повдигна разсеяно ръка и притегли нейния блуждаещ пръст към устните си, след което го целуна лениво с жеста на обигран джентълмен.
— Знаеш ли, обичам те.
Тези простички думи разрушиха привидното равновесие на Хейзард. Ръката му се отпусна рязко. При първия бегъл поглед, който й отправи, той забеляза, че очите й бяха също така спокойни, както и изражението й. Не, отдръпна се той като опарен. Не, това не може да бъде, отказваше да приеме това със съзнанието си.
— Това в повече ли ти дойде? — попита тя спокойно, сякаш бе очаквала подобна реакция. Той остана безмълвен още няколко мига, докато топлата му ръка все така леко докосваше гърба й.
— Ти не знаеш какво говориш — отвърна бавно той, търсейки внимателно пролуката между отговорността и съвестта си.
Тя само кимна утвърдително, погледът й бе все така спокоен и овладян.
— Младите момичета си мислят, че са влюбени в първия мъж, който…
— Им отнеме девствеността?
— Щях да кажа „се люби с тях“.
— О, нима? — каза тя. Изражението й беше скептично и демонстративно невярващо.