— Как бихме могли да седим и да чакаме Полковника да се върне? — изръмжа Янси. Той допиваше втория си бърбън след вечерята и мислите, които преобладаваха в съзнанието му, сега бяха излезли на преден план.
Милисент седеше срещу него, уравновесена и спокойна. Двамата бяха убедили останалите членове на минната компания да тръгнат за Бостън без тях и тя току-що се бе сбогувала със своята най-отдавнашна приятелка Елизабет Талмедж. Това се бе оказало не чак толкова лесно, но с течение на времето аргументите на Милисент се бяха наложили. Нали все пак Уилям ги бе предупредил да „седят спокойно и да не правят нищо“, така че тяхното присъствие не бе необходимо. Освен това всички те познаваха Били Брадок като човек, способен да се грижи сам за собствените си проблеми, и като човек, който не обича да му се месят. Сега тя се чувстваше ужасно доволна и все по-уверена в себе си.
— Сега, когато приятелите на Уилям ги няма може въобще да не ни се наложи да чакаме — отвърна тя спокойно.
Изражението на Янси изведнъж стана хищнически изострено.
— Искате да кажете, че сега един мъртъв индианец няма да е от особено значение? — Той се усмихна леко.
Милисент се самообслужи с още един пръст шери, отпи малка глътчица и поставяйки чашата на масата, каза:
— Мисля, че един нещастен случай с Уилям, плюс един мъртъв индианец, е по-добра комбинация. — Тя погледна през масата към покритото с брокат канапе, на което седеше той, и повдигна въпросително едната си вежда. — Това как ви звучи?
— Великолепно — отвърна той, а усмивката му се разшири.
— Мисля, че бандитите ще ни свършат чудесна работа. Още едно убийство след зачестилите подобни случаи напоследък в областта едва ли ще предизвика някакви коментари, убедена съм в това. Грабежите на злато и вървящото с тях насилие явно са едно от основните занятия тук.
— Може да отнеме известно време, докато го открием из тия планини.
— Защо да не почакаме да се върне? Можете ли да се доверите на някои от вашите хора?
Янси кимна.
— Можем да направим малък лагер на северния път към земите на враните. Ще ги спипаме, преди да се приближат към градчето. Ще изпратя и няколко следотърсачи. Това може да ускори нещата.
— Колко време би могло да отнеме всичко това? — попита безстрастно Милисент, сякаш се осведомяваше за програмата на театрите.
Янси също се чудеше колко време ще мине, преди да успее да се ожени за милионите на Полковника, но отговори на още по-директния въпрос на Милисент, като тръсна рамене и присви очи.
— Като се има предвид, че го няма от доста време — започна да обяснява той, — той едва ли ще се бави още дълго, преди да тръгне насам, със или без дивака, който му беше нужен. Няколко дни, седмица в най-лошия случай.
— Чудесно — отвърна тя със самодоволна усмивка. — В такъв случай, мисля, че сега ще трябва да определим точния брой хора и оръжията, които ще ви бъдат необходими, за да нападнете оня участък. Ако ми кажете точно колко пари ще ви трябват, аз ще предупредя един изключително приятелски настроен банкер, на две крачки оттук, да задели нужното още утре. Имате ли нужда от още нещо?
— Единствено пари ще са нужни, Милисент. Вие и аз знаем това. Оттам нататък всичко ще тръгне като по вода.
— И моят баща обичаше да казва нещо подобно. Понякога вие много ми напомняте за него, Янси. Това ми харесва. Елате тук и седнете до мен. Не сте ме докосвали от сутринта.
ГЛАВА 20
Една седмица по-късно, в сивия час преди зората, Изправен вълк надникна през прозореца, стисна устни и въздъхна леко. Неговият нюх не го бе излъгал за отношението на Хейзард към жената. И все пак нищо не беше сигурно, щом се отнасяше до Хейзард. Още преди да влезе в колибата, той вече бе прикрил първоначалната си изненада.
Хейзард, вече чул стъпките на обутите в мокасини крака, се бе успокоил и отпусна протегнатата към оставения наблизо пистолет ръка и след като провери дали Блейз е загърната, се зае да обува панталоните си в момента, в който Изправен вълк влезе. Тихите думи на езика на абсароките събудиха Блейз, но тя продължи да лежи сънено унесена.
— Кажи ми кога точно е станало, за да разбера кой е спечелил баса — каза Изправен вълк. Усмивката му беше така добронамерена, че Хейзард просто не можеше да не разбере посланието й.
— Бях забравил каква пасмина клюкари сте ти и твоите приятели — отвърна Хейзард, докато го оглеждаше одобрително. — Предполагам, че и да се направя на ударен, това няма да ми помогне особено.
— Не вярвам да не си усещал, че това е възможност за облог, която никой здравомислещ не би пропуснал. Добре те познавам — продължи Изправен вълк, поглеждайки го красноречиво, — а и не само аз.