В първите месеци, пък и през първите няколко години, тук нямаше никакви други закони освен тези на златотърсачите, някакви други принципи освен тези, които водеха към бързото забогатяване. Нямаше формалности около правораздаването споровете се решаваха в полза на по-бързия пистолет или нож. Законната юридическа власт, макар и на теория да управляваше цялата околност, се намираше на сто мили от Вирджиния Сити. Най-добрите инвестиции бяха кръчмите, игралните домове, танцовите салони и заведенията като това на Роуз. По-късно заведенията, предлагащи този тип общуване щяха да бъдат отпратени в по-задни улички. Но сега, във времената на бясно разрастване, нейният публичен дом беше най-голямата сграда в Конфедерейт Гълч, строена пищно с варовик в розови оттенъци, докаран по суша от Форт Бентън.
Роуз винаги бе държала на най-доброто, още от времето когато бе пораснала достатъчно в Ню Орлиънс, за да може да го разпознае. Въпреки че бе незаконородена, покровителят на нейната майка се бе оказал достатъчно щедър към своята любовница и своята родна дъщеря. Преди родителите й да умрат от тиф, по време на епидемията през петдесет и девета година, Роуз се бе ползвала от всички привилегии, които можеха да се купят с пари. След това семейството на баща й реши да забрави за нея, макар че тя приличаше досущ на баща си — тъмносини очи, бяла като магнолия кожа, черна като нощта и гладка като коприна коса. За съжаление, бе наследила от майка си и известно количество чернокожа кръв. За да избягнат усложненията, семейство Лонвил изпрати един от слугите си, който я отведе посреднощ, качи я на речен кораб и я продаде в Начез. Нейният собственик умря през същата вечер, когато я купи и изнасили. Прерязали му гърлото, твърдяха вестниците. Така му се пада, си бе помислила Роуз, след като е толкова тъп, че да заспи мъртво пиян, след като се е погаврил с новата си робиня. Обвиниха я в убийство, разбира се, както докладваха вестниците, но по това време тя вече бе изминала половината път до Сейнт Луис със спестяванията на покойния си собственик в джоба.
Тя се захвана със своя бизнес, или по-скоро го задейства в Сейнт Луис през лятото на петдесет и девета година. Роуз Кондю всъщност никога не се бе прехранвала като проститутка — изкарваше достатъчно пари, за да не й се налага да го прави. Изборът й бе предрешен от доста ограничените възможности за една жена без семейство да живее сносно. Нещо повече, това й осигури протекцията на местните властници, които бяха нейни клиенти. Южняшкото правосъдие се отнасяше безмилостно сурово към роби, убили господаря си, и Роуз се стараеше да внимава.
За една година нейното начинание стана най-преуспяващото от този род в Сейнт Луис. Но когато четири години по-късно пристигнаха първите новини за откритото злато, нейната любов към приключенията се обади. Тя беше все още млада, на двадесет и три години, а Сейнт Луис бе почнал да й омръзва.
Балконите от ковано желязо на втория етаж бяха леснодостъпни от покрива. Хейзард се спусна първо на перилата, а после и на самия балкон с едно-единствено, гъвкаво движение, безшумен като сенките, охраняващи сградата. Той отвори леко френските врати, дръпна брокатените завеси и погледна в стаята. Легнала по гръб, Рокси забавляваше някакъв клиент. Леко отегченият й поглед шареше насам-натам. Когато Хейзард влезе, тя му махна с ръка за поздрав и се усмихна. Възрастният бизнесмен, който за жена си тази вечер бе на делова среща в Мейсън, беше обърнат с гръб и сериозно зает с удоволствието си. Хейзард прекоси тихо стаята и стигна до вратата, докато Рокси го наблюдаваше леко усмихната. Той отвори внимателно вратата, погледна по коридора и след като не забеляза никого, изпрати една въздушна целувка на Рокси и се измъкна от стаята. Дяволитото махване на Рокси в отговор на целувката беше едновременно фриволно и изпълнено с чувство за хумор, така че Хейзард все още се усмихваше, когато влезе в апартамента на Роуз.
Изумлението на Роуз се стопи веднага щом го позна.
— Ти си глупак, Хейзард — каза тя със сърдит, почти раздразнен тон, — а и ти е смешно. Това място се охранява денонощно откакто идва за последен път.
— Усмихвам се на маниерите на Рокси — отвърна Хейзард в отлично настроение, въпреки ядосаната забележка на Роуз. — Освен това — продължи той, все още смеейки се, — Реджи Уийвър явно няма да се размине със сърдечния удар на следващата „масонска среща“.
— Така ли се вмъкна? — Роуз вече проверяваше дали извитите прозорци, обърнати към улицата, са прикрити плътно от тежките копринени завеси.
— Входовете ми изглеждаха пренаселени — сухо отбеляза Хейзард.
— Не трябваше да идваш.