От изпускането на писалката до отвратителния задавен звук бяха изминали само няколко секунди. Миг по-късно Янси Страхан се свлече на земята.
Роуз и Хейзард погледнаха едновременно тялото и тя проговори първа:
— Върви, побързай. — Думите бяха произнесени тихо.
Хейзард не помръдна.
— А ти ще се оправиш ли? Имам предвид тялото.
— Шегуваш ли се? Та при нас сбивания стават всяка нощ. Освен това съдията Фарадей ми е ужасно признателен за двадесет и петте хиляди долара, които дадох за избирането му през миналата година.
— Може и да е мъртъв. — Хейзард посочи кървящото тяло.
— Ужасно се надявам да е. Сега върви — изсъска Роуз, побутвайки го.
— Ако си сигурна, че си в безопасност.
— Хейзард!
— Бала-ба-ахт-чилаш (желая ти късмет) тогава — каза той, усмихвайки се, нарами кожената торба, взе пушката си и внимателно се измъкна през брокатените драперии, Остана за миг между завесите и балконската врата, за да огледа улицата. Група мъже бяха блокирали главния вход, но на балкона нямаше никой, отбеляза той с облекчение. Отвори вратата само колкото да може да се провре, той излезе навън. Завесите се заклатиха леко от течението и след това Роуз чу тихото щракване на бравата.
Тя погледна златния часовник на бюрото си, после кървящия Янси на пода. Ако пазачите не влезеха, тя щеше да изкрещи след пет минути. Дотогава Хейзард щеше да е напуснал градчето и със сигурност щеше да е излязъл извън обсега на всички насочени към него пушки.
С гръб, опрян на стъклото на вратата, Хейзард спря за миг, за да даде време на очите си да привикнат с тъмнината. Той огледа съседния покрив. На него нямаше никой. По натегнатите му сетива се разля успокоение. Прехвърли карабината си на гърба, провери дали кожената торба е сигурно завързана и безшумно се покачи на балконските перила. От този миг нататък, докато достигнеше до комина на Малмстрьом, всеки, който би погледнал нагоре можеше да го види. Той пое дълбоко въздух и се пресегна към покрива. Напипал един жалък сантиметър от каменния му ръб, за който да се захване, Хейзард се откъсна от перилата. Залюля се свободно миг преди единият му крак да се добере до покрива, и след това увисна така за секунда, събирайки силата, която му беше необходима, за да изтегли тялото си изцяло на покрива. Торбата само усложняваше нещата, беше тежка и лесно забележима. Събрал целия си запас от сили, той се вкопчи в несигурната опора, напрегна мускулестите си рамена и бавно се набра през тесния корниз. Прилепнал към покрива, той зачака неподвижно, напрягайки се да чуе дали са го забелязали. Нищо. Само нормалните за едно миньорско градче нощни звуци — пианото в салона, приглушеното ръмжене на мъжки гласове, ужасно разстроеното скрибуцане на цигулки и банджо, разгулност, ограниченост и дежурното сбиване в добавка. Изправил се внимателно на колене, той погледна на север и на юг, където бяха разположени постовете. Видя няколко наемни главорези, да пушат и говорят, събрани на малки групички, но никой от тях не се оглеждаше. Добре. Той напрегна крака, за да скочи около три метра по-долу на съседния покрив, оправи торбата и хвана карабината. След това скочи.
Той беше все още във въздуха, когато чу писъка на Роуз.
Вече се изкачваше по покрива на магазина на Шандлинг, когато балконската врата се отвори с трясък.
Той се прехвърляше през ръба на покрива, когато първият куршум изсвистя над главата му.
Обръщайки се леко по време на скока си от далечната страна на покрива на Шандлинг, Хейзард забеляза за част от секундата силуета на мъж, насочил надолу цевта на пушката си, очертан от светлината, излизаща от апартамента на Роуз.
Прехвърляйки се през оставащите пет покрива, той долавяше откъслеци от изкрещяни заповеди, идващи от улицата под него. Но гласовете винаги бяха на една или две сгради зад него. Ако не си счупеше краката, помисли си той след тежкото приземяване над една мрачна алея, би могъл да ги остави зад себе си.
Не спря, за да размотае ласото си при комина. Имаше време само колкото да се пусне през ръба, да увисне, докато пръстите му се изпънаха и да се пусне, прелитайки петте метра, който го деляха от земята. При падането удари гърба си и болката го прониза като острие на нож. Той постоя за миг приклекнал, за да овладее най-непоносимата част от спазъма, но наближаващите викове го накараха да скочи на крака. Тогава се спусна през най-тъмните местенца към потока.