— В старата спирка на метрото под „Хамнър“ — отговори Лейт. — Не се използва от края на войната. Започнахме да пренасяме тук съоръженията си преди пет години, след като колитата престанаха да следят всеки наш ход. Връзката с Капстоун е все още добра и имаме собствено захранване на тези два вагона.
Спряха пред едно отворено шкафче и по нареждане на Лейт Кейн започна да се съблича.
— Надявам се тези неща наистина да са така добри, както ги хвалят — каза той и погледна несигурно бронекостюма на Лейт.
— Добри са — увери го Лейт, когато Кейн почна да облича бельото си, което беше като гащеризон. — Това спира повечето неексплозивни пистолетни куршуми, включително и някои, които ще те отхвърлят цял метър назад само с удара си. Втвърдява се при такъв вид удар, между другото, и го разнася. Един директен удар от противоброневи лазерен лъч ще премине, но обикновените оръжия за жива сила просто ще свалят горния слой.
— Значи вторите изстрели преминават?
— Средно на стрелец се пада само по един — спокойно каза Лейт.
Кейн преглътна.
— О!
— Разбери, че това не е броня от средновековието — продължи Лейт. — При ръкопашен бой всичко зависи от теб. Ударите и ритниците са твърде бавни, та бронята да се втвърди.
Страхотно!
— Благодаря за предупреждението.
Лейт очевидно усети нещо в тона му и каза малко язвително:
— Трябва да се смяташ за щастливец, че можахме да ти намерим това снаряжение. Много момчета, които ще влязат в боя довечера, няма да имат нищо освен обикновени черни дрехи.
— Защо?
— Защото повечето от момчетата са просто това: момчета. Привлякохме ги в курсовете по бойни изкуства преди няколко години… всъщност под носа на Голуей. Оттогава тренират с нас.
В гласа на стария блекколар имаше нещо, което накара Кейн да спре да закопчава гащеризона.
— Много е гадно, нали? — попита той. — Не мисля, че бих го приел.
— Мнозина от нас също — отвърна Лейт. — Точно затова партизанската война продължава толкова дълго. Момчетата няма да се откажат да се бият.
— Докато вие знаете кога да спрете.
За секунда Кейн помисли, че е преминал някаква фина граница. Но гневът само трепна по лицето на Лейт, без да остане там.
— Не сме спрели. Просто сменихме тактиката. Онези от нас, които можаха. — Той въздъхна, а може би изпръхтя. — Нека ти разкажа една история.
— Преди седемстотин години в старата Япония на Земята имало един самурай, Кира, който надхитрил един враг да посрами сам себе си — почна Лейт. — Врагът, Асано, се самоубил — обичайна реакция в такъв случай в тази култура. Четиридесет и седемте самураи бойци на Асано трябвало да последват неговия пример, но вместо това те напуснали обществото. Изгубили жените си, семействата и приятелите си и всички ги презирали. Естествено Кира решил, че те са безопасни. И тогава, една зимна сутрин, всичките четиридесет и седем неочаквано се появили в двореца на Кира. Победили охраната, хванали Кира и го убили. И едва тогава изпълнили своя дълг и се самоубили.
Той замълча. Кейн не знаеше какво да каже и се съсредоточи върху обличането. С изключение на странния материал костюмът беше със стандартна военна кройка със зашити в предмишниците и на прасците калъфи за ножове и квадратни джобове на всяко бедро и под токата на колана. Всичките бяха празни — факт, който той намери за малко странен.
— Как го чувстваш? — попита Лейт.
Кейн направи няколко крачки и опита серия от карате удари и ритници. Гъвкавата броня беше невероятно еластична.
— Чудесно — докладва той.
— Добре. Вземи ръкавиците, бойните очила, качулката и дрехите, с които дойде, и да тръгваме.
— Ами оръжие?
— Ти нямаш оръжие — каза Лейт и прекъсна всякакви възможни възражения с вдигане на ръка. — Зная, зная, ти си трениран боец и можеш да си служиш с всякакво оръжие. Но за нас си опасен аматьор, който ще нанесе повече вреда на себе си, отколкото на врага.
Кейн изпита неочакван гняв.
— Виж, Лейт…
— Не, ти виж. — Лейт отскочи назад и измъкна две тридесетсантиметрови пръчки, свързани в единия край с десет сантиметра черна пластмасова верига. Стисна едната пръчка и завъртя другата около главата и тялото си в смущаваща схема, като от време на време изплющяваше с пръчките така, че едната изсвистяваше навън и обратно в едва видимо неясно петно. Кейн преглътна — никога не беше виждал нунчаку, размахвано с такова смъртоносно умение.
— Добре, съгласих се… за близкия бой. Но за далечен бой ще се нуждаете от пушки, а аз съм първокласен стрелец.