Тази вечер обаче щеше да е различно.
На сцената групата дръпна първата струна — остър дисонанс, който показа на Дърбин, че музикантите също са усетили настроението на тълпата. Дърбин отпи от бирата си и погледна крадешком часовника си. Четири песни, може би пет — и щеше да стане време.
Дори в полунощ няколко от прозорците на сградата на архивите светеха. Притиснат до стената от другата страна на улицата, Кейн гледаше четириетажната постройка и се чудеше колко души има в нея. Това не беше регистрирано навремето, но коментарът на Лейт по време на пътуването с таксито, че това място се охранява от друга аларма с индукционно поле, означаваше, че те ще влязат практически невъоръжени. Трима от блекколарите държаха нунчаку, а Хокинг и прашка и торбичка камъни. Това беше то. Един боец с лазер можеше да покоси и четиримата. Кейн се потеше под гъвкавите доспехи и се чудеше дали все още има време да се откажат от операцията.
Тримата блекколари спряха да си шепнат и Лейт посочи на Кейн задния ъгъл на сградата на архивите.
— Това изглежда най-доброто място — встрани от пътя и никакви светлини. Ще пресечем един по един… ти си трети. До стената ще почувстваш изтръпване, но не му обръщай внимание.
Без да чака потвърждение, Лейт погледна в двете посоки на улицата и тръгна. Хокинг беше следващият; и след това беше ред на Кейн. Той затича с всичка сила, като се стараеше да пази тишина, но изглежда, му трябваше два пъти повече време, отколкото на другите. Стигна до ъгъла и видя Лейт вече на два метра нагоре по стената — хващаше се за тухлите с помощта на пластмасови куки. Когато дойде и Мордикай, Лейт вече внимателно пробваше прозореца на втория етаж.
Очевидно беше затворен — Лейт го остави и бавно се придвижи до следващия прозорец. Там имаше късмет и за няколко секунди го отвори. Изчезна вътре и почти веднага се появи и даде на другите сигнал с ръка. Като потупа Кейн по рамото, Хокинг се притисна до тухлите и събра ръце на столче. Кейн стъпи с единия крак, оттласна се от земята с другия и се хвана за стената, докато Хокинг се премести нагоре. Изтръпването беше най-силно точно до сградата и ръцете на Кейн бяха малко вдървени, но все пак стигна до перваза. Лейт го хвана за ръката и му помогна да се прехвърли през прозореца. Кейн бързо се изправи и се обърна да помогне на следващия. Две ръце — на Мордикай — вече хващаха перваза; Кейн подаде глава навън и видя, че Хокинг буквално се катери по дребния Мордикай. След миг стигна прозореца и влезе без чужда помощ. Мордикай го последва и затвори.
Лейт беше в другия край на стаята и слушаше на вратата. Когато Кейн и другите отидоха при него, той я открехна. Нахлу приглушена светлина. Лейт погледна в двете посоки и след това отвори вратата достатъчно, за да се промъкне навън. Другите го последваха в мъждиво осветения коридор.
— Един етаж по-нагоре, нали? — прошепна Лейт.
— Да — каза Кейн. — Стълбата е насам.
Стигнаха до стълбата, без да видят никого. Лейт тихо отвори вратата, погледна и я затвори също толкова тихо.
— Има ли стражи? — прошепна Кейн.
— Един рик — отговори шепнешком Лейт и извади нунчакуто си.
Сърцето на Кейн прескочи един удар. Какво правеше тук един извънземен по това време на нощта?
— Късничко е за разходки — тихо каза Мордикай. Не изглеждаше особено притеснен.
— Няма страшно — отговори Лейт. — Не е въоръжен повече от обикновено и си приказва доста приятелски с един от нощната стража.
— Мислиш ли, че подозират нещо? — попита Хокинг. — Или е обикновена проверка?
— Бих казал последното.
— Не трябва ли да направим нещо? — намеси се нервно Кейн. Невъоръжен повече от обикновено означаваше, че извънземният носи къса сабя с широко острие и смъртоносен ръчен лазер. — Какво ще стане, ако влезе тук?
— Успокой се — каза Хокинг. — Няма да си направи труда да проверява стълбищата. Просто трябва да изчакаме, докато си отиде. Имаме достатъчно време.