— Мога да карам, сър.
— Сложно е с нарязани ръце. Премести се.
Младежът се подчини и Скайлър подкара на юг. Докато шофираше, от време на време поглеждаше Питман. Забеляза, че младежът изпитва известна трудност с превързването. „Няма значение колко реалистична е симулацията по време на обучение — каза си Скайлър. — Истинският бой винаги е различен“.
— Свърши добра работа — каза той, нарушавайки тишината.
— Благодаря, сър. Съжалявам, че не улучих главата на рика с нунчакуто.
— Не се притеснявай. Трудно е да се повярва колко бързо могат да се движат те. Между другото, беше адски тъп номер — да се престориш, че падаш. Според всички правила трябваше да умреш там.
Питман вдигна рамене.
— Видях, че идвате с нож в ръка. Реших, че ще можете да се прицелите по-добре, ако мога да накарам рика да остане неподвижен за секунда. Заслужаваше си риска.
— И освен това не си искал да ударя теб с ножа.
— Реших, че не би ви харесало.
— Оценявам съобразителността ти. Но никога не го прави пак. Наведи се, отмести се наляво или надясно, прескочи над тоя кучи син, ако трябва, но никога не лягай пред един рик. Разбра ли?
— Да, сър.
Скай потупа момчето по рамото.
— В края на краищата — каза той с по-мек тон — не искам да те изгубя сега, след всичките часове подготовка.
С ръката си почувства как напрежението се оттича от мускулите на Питман.
— Да, сър. Ще се опитам да опазя тази инвестиция.
В тъмнината Скайлър се усмихна. Да, това момче щеше да стане страхотен боец някой ден.
Настойчивият звън на телефона до леглото събуди префект Голуей от дълбок сън. Той се пресегна, изключи монитора и вдигна слушалката.
— Голуей — каза той и се прозя.
— Префект, тук е сержант Грейциан. Наблюдавам Алън Риензи. Съжалявам, че ви будя, но току-що забелязах нещо, което може да е важно.
— Продължавай — каза Голуей и разтри очи.
— Риензи остави хапчетата си във вилата и трябваше да го върнат там, за да ги вземе. Получих рапортите от източния портал за заминаването и връщането му и… озадачен съм от допълнителното куфарче, с което се върна.
Голуей изведнъж се разсъни напълно.
— Допълнително куфарче? Претърсено ли е?
— Не, сър. И още нещо: Риензи мина през източния портал преди почти петдесет минути, но няма рапорт да е пристигнал в хотела си. И нищо не пристига по бръмбарите в дрехите му, освен звуци като от уличен шум.
— Свържи се с главното командно табло и го накарай да изтегли записите от таксито от последния час.
— Слушам, сър. — Продължителна пауза. — Странно. Никой не отговаря.
По гърба на Голуей пробягаха тръпки.
— Иди и разбери какво е станало. Вземи още двама души.
— Сър, той вероятно…
— Действай, сержант. И веднага ми се обади…
Затвори телефона. Маргарите спеше дълбоко. Дрехите му бяха метнати на един стол и той се облече максимално бързо. Тъкмо си обуваше обувките, когато Грейциан позвъни отново.
— Тревога втора степен — нареди префектът. — Вземи още хора — Центърът да се блокира. Провери дали са направили нещо друго в сградата… — някакво предчувствие прещрака в ума му — и веднага изпрати няколко души в сградата на архивите.
Грейциан каза „слушам“ и затвори. Голуей взе колана с лазера си и го препаса около кръста си. „Най-после се почна“ — помисли си мрачно, докато проверяваше енергийното ниво на лазера. Експлозията, от която се страхуваше толкова години, най-после бе избухнала.
Хвърли последен поглед на спящата си жена и бързо излезе от апартамента.
(обратно)Беше време.
Музиката в клуб „Апекс“ беше достигнала гръмотевична сила и помещението буквално се тресеше. Музиката, светлините и алкохолът бяха превърнали тълпата в кипящ казан от гняв и разочарование. Тийнейджърите бяха готови да експлодират.
И необходимият катализатор вече беше готов. От другата страна на сцената Денис Хенриксън гледаше Дарбин с вдигнати въпросително вежди. Дарбин му кимна. Усмихнат мрачно, Хенриксън се качи на сцената и взе микрофона. От своя страна, Дарбин отмести стола си назад и се приготви за действие.
— Приятели! — Гласът от усилвателя изгърмя в стаята и няколко тийнейджъри прекъснаха разговорите си и погледнаха към сцената. — За какво седим тук? Защо позволяваме на проклетите колита да правят това с нас? Не ни ли пука вече?
Все повече глави се обръщаха и шумът от разговорите заглъхваше. Хенриксън започна унищожително обвинение на правителството. Дарбин знаеше, че това не се дължи толкова на думите — всички ги бяха чували и преди, — а на начина, по който ги казва. Хенриксън притежаваше онази неподдаваща се на определение аура на авторитет, онази способност за увличане на предани и ентусиазирани последователи, която го правеше роден лидер. Към природните му способности бяха прибавени три години тайно обучение по психология и социология, които го бяха превърнали в майстор манипулатор на човешките емоции.