— Пристигат — каза той без нужда, изправи се и погледна на юг, сякаш в сумрака преди разсъмване очите му можеха да видят нещо в гората.
— Да. Чух — сухо каза Хокинг и също се изправи, но по-бавно. — Изненадан си, че идват, а?
— Един малък град си е същински затвор — каза Кейн. Другите четирима в просеката вече вдигаха раниците си и отиваха към укритието на дърветата. Той тръгна към Скайлър. — Чудя се — тихо каза Кейн, — какво ще правим, ако не са от съпротивителното движение?
— Кои други могат да са? — намеси се Хевън. Носеше две раници.
— Сили на сигурността — каза Кейн. — Ще е идеален начин да проникнат при нас и да разберат какво правим.
Скайлър поклати глава.
— Интересна идея, но твърде заобиколна за този етап… психологическата обработка за лоялност кара хората да мислят по-директно. Те могат да измислят нещо, което да използват по-късно, но не и сега.
Кейн обаче се съмняваше.
Комуникаторът му оживя и съобщи за пристигането на групата. Четирима от шестимата аржентианци придружиха групата на Лейт в гората, а другите двама останаха при колите. Кейн избра позиция зад един дебел дънер, откъдето щеше да има добър обзор, и с туптящо сърце се приготви да чака.
Чу стъпки по сухите листа и след тридесет секунди видя групата: четиримата аржентианци вървяха в полукръг зад Лейт, Вейл, Куон и Спадафора. Бяха облечени в свободни кафяви гащеризони и военни ботуши, с плътно прилепнали мрежести маски, които превръщаха лицата им в неясни сенки. Оръжията им, някакъв вид пушки с куршуми, изглежда, бяха добре поддържани и те ги носеха по начин, който говореше за добра тренировка.
Лейт, който водеше, вървеше в средата на просеката. Спря до един полуизгнил дънер. Другите също спряха и на Кейн му се стори, че дулата на пушките се вдигнаха — съвсем малко.
— Е? Къде са пушките? — попита един от аржентианците и Кейн примига от изненада — беше женски глас!
— За жалост пушки няма — каза извинително Лейт. — Слуховете за контрабандисти на оръжия, които пуснахме в града, всъщност бяха само за да привлечем вниманието ви.
Този път дулата на пушките определено се вдигнаха.
— Хитро — каза жената с леден глас. — Значи сте пуснали слух. Съветвам те да намериш по-добро обяснение, иначе ще съжаляваш, че сте го направили.
— Всъщност е напълно основателно — каза й Лейт. — Току-що пристигаме на специална военна мисия и трябваше да се свържем със съпротивителното движение. Да се оставим да ни хванат на подходящо място, където вие можехте да ни освободите, беше най-лесният начин да го направим.
— Аха. Лесен, но глупав. Да предположим, че не ви бяхме измъкнали?
— О, и сами щяхме да се освободим. — Лейт вдигна рамене. — Можеш ли да ни свържеш с ръководителя на вашата организация?
— Не бързай толкова — изръмжа друг аржентианец — мъж. — Ли, тези сто на сто са шпиони. Да ги пречукаме и да се измитаме.
— Почакай, Ром — каза жената и се обърна към Лейт. — Той има всички основания, разбираш го. Макар че това звучи по-тъпо от някои от нещата, в които се опитаха да ни накарат да повярваме. Да започнем с името ти и след това да продължим, а?
Лейт вдигна рамене.
— Добре. Аз съм комскуер Деймън Лейт, от силите на блекколар. Идваме със специална задача от Плинри, под командването на генерал Кратохвил от Земята. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.
Чу се шепот на изненада от другите трима аржентианци, но нито жената, нито оръжието й помръднаха.
— Извънземни блекколари, а? Оригинално, не мога да не го призная. Можеш ли да го докажеш?
— Мога да се опитам — каза Лейт. Ръцете му се размърдаха…
И три звезди се забиха в изгнилия дънер на равни разстояния една от друга.
Аржентианците мигновено се обърнаха… или по-скоро се опитаха, защото в следващия миг Лейт и неговите другари им бяха взели оръжията. И бяха хванали здраво „освободителите“ си.
— Извини ме за малко грубото доказателство — тихо каза Лейт. Държеше пушката на жената в една ръка; с другата държеше леко китката й — леко наглед, което по някакъв начин не й позволяваше да мърда. — Но ние не носим лични карти.
— Това не доказва нищо — подхвърли един аржентианец, като се мъчеше безуспешно да се отърве от Куон, който го държеше на колене. Техните рад хвърлиха тези неща да ни стреснат… скочиха върху нас, докато бяхме с гръб към тях.
— Ти може и да си бил с гръб. — Изненадващо, но гласът на жената не прозвуча гневно. — Аз не бях. А тези неща са шурикени — оръжия на блекколарите. — Тя кимна към гората и каза на Лейт: — Убеди ме. Ще повикаш ли твоите ради да се присъединят към групата?